NO HATE – ЗАЕДНО В ЗАЩИТА НА МАЛЦИНСТВАТА И В ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА ОТ ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ
Регионалният форум e проведен в рамките на проекта „NOHATEBG: Заeдно в защита на малцинствата и в противодействие на престъпленията от омраза\”.[1]
Малцинствата в България Лесни за омраза. Между предразсъдъците и интеграцията. Събитията в Габрово
ДОЦ. АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ (БАН): В социологията и социалната психология предразсъдъците се разглеждат като антипатия, основана на погрешна, но устойчива представа за дадена група, на която са приписвани нежелани качества[2]. Обикновено предразсъдъците се дължат на различни биологични или културни характеристики: пол, раса, език, религия, сексуална ориентация и т.н., и са пряко свързани със стереотипи за тези групи.
За измерване на етническите и расовите предразсъдъци най-често се използва т.нар. скала за социални дистанции, наричана още скала на Богардус [3]. В социалните науки в България имаше спор дали могат да се променят социалните дистанции и предразсъдъците. Социалните дистанции са инструмент за измерване на предразсъдъците. Социалните дистанции на практика отразяват готовността да се участва в социални контакти с различна степен на близост с членовете на различните малцинствени групи. Показват доколко имаме предразсъдъци към една или друга група. Скалата на Богардус е 7-степенна и мери от съгласие за брак до съгласие да се живее в дадена страна. Правени са експерименти в страни с военни конфликти. Последната степен на скалата „бих убил“ се приема за неетична и не се прилага. Има ли съгласие,например, да живеем в един и същ квартал с хора от дадено малцинство? Сливен е много любопитно място. Един от кварталите е типичен пример на сегрегация – изолирано гето.
През 2008 г. Институт „Отворено общество“ – София (ИОО) [4] провежда изключително широко изследване за стереотипите и предразсъдъците по отношение на етническите малцинства в България. Изследването показва, че в България съществуват силно вкоренени расови и религиозни стереотипи, които са причина за поддържането на значими пространствени, трудови и образователни дистанции към голяма част от етническите малцинства и потенциалните имигрантски общности [5]. Това дава основание на изследователския екип на института да започне регулярно изследване на социалните дистанции с цел мониторинг и изграждане на система за ранно предупреждение по отношение на ксенофобията в страната. Изследванията представят някои пространствени и трудови дистанции на лицата, които се самоопределят като българи, към две традиционни (турци и роми) и две нови (араби и китайци) етнически групи. Извадките и методологията са съпоставими.
Четири години общата тенденция в социалните нагласи показва спад в нивото на предразсъдъците както към традиционните, така и към новите малцинства в страната. Резултатите показват, че до 2012 г. има преодоляване на предразсъдъците. Има увеличаване на съгласието хората да живеят заедно – роми, турци, китайци, араби и др. За съжаление след това настъпва политическа криза и сериозно напрежение, което стартира с протестите срещу Орешарски и се нагнетява и до момента.
Какво предстои на България, ако прокуратурата не взима мерки? През 2012 бе избран нов главен прокурор и отговорността за съдебните дела в тази посока трябваше да бъде поета от новия главен прокурор Сотир Цацаров, който пропускаше това. Започнаха и политическите протести срещу „гея, бея и злодея“. На много хора им хареса да говорят срещу Сергей Станишев, Волен Сидеров и Ахмед Доган. Тогава огромен гаф допусна и кабинетът на президента Плевнелиев. Трябваше да се обсъди Рамковата стратегия за интеграция на ромите. На сайта на президентството беше записано „Национална стратегия за интеграция на циганите“. Липсата на адекватни послания от политиците доведе до лавина от език на омразата, какъвто до този момент не бяхме имали. Евродепутатът Ангел Джамбазки (започна да говори за нечовеци в българското публично пространство, в Европейския парламент не си позволява такива изказвания). Светлана Дончева каза тази година, че е „време за тоягата“, а по-късно нейният съпруг – вицепремиерът Томислав Дончев започна да говори за ограничаване на права.
Институт„Отворено общество“ от 4-5 години публикува доклади за езика на омразата, но последните два случая (на Дончева и Дончев) не попаднаха в доклада.Ако ромската общност реши да води поредица от дела, може да стане страшно.
Липсата на мерки обаче доведе до възможността Каракачанов да предложи през 2019г. Концепция за „окончателно решаване“ на ромския въпрос. Това е международен скандал. БиБиСи направи репортаж за квартала в Сливен, но направи и репортаж за тази концепция. Формулировките в тази концепция съвпадат с формулировките в плана „Окончателното решение на еврейския въпрос“ – програма за геноцид над еврейското население на Европа, за която се използва терминът „Холокост“. В концепцията на българския министър има мерки за стерилизация, ограничаване на абортите, за трудови лагери.
Комисията за защита от дискриминация също невинаги разпознава ясни дискриминационни изказвания. Ние сме нарочили хора за злодеи. Нарочили сме Волен Сидеров, защото той нарича мангал министър от ГЕРБ. Комисията се сезира и осъжда Волен Сидеров. Тук бе проявен двоен стандарт.
Огромният проблем е грешката в нашето разбиране. Хората мразят ромите, защото смятат, че те са виновни за редица неблагоприятни обстоятелства в социалния живот (ранна юношеска раждаемост, висока безработица, ранно отпадане от училище, висок дял на битовите престъпления) Това са предразсъдъци.
Но това не са проблеми, свързани с ромите, а с гетата. Те по цял свят изглеждат по един и същ начин и имат едни и същи проблеми. Трябва да спрем да етнизираме социалните проблеми на гетата, трябва да спрем езика на омразата на етническа основа. Не трябва да се борим с концепции срещу ромите и етническите малцинства, а трябва да се борим с феномените, които произтичат от гетата и гетоизацията.
ВАСИЛ ЧАПРАЗОВ (журналист): Официални данни и факти от всекидневието очертават мрачната картина на омразата в обществото – неовладeните изблици на омразата се ширят от фейсбук и медийни публикации, през телевизионни изяви, та до „езикови уригвания“ от парламентарната трибуна. Престъпни деяния, много малка част от които стига до съда. Няма и сериозни, аналитични, смели публикации, които да отговорят на въпросите на обществото – чия е тази престъпна омраза, къде се крият нейните корени, какво целят и какво постигат нейните автори, до къде ще стигнем по пътя на институционализираната омраза. Да, институционализирана – т.е., не можем да мерим с един аршин непремерените кръчмарски приказки на бай Гочо и речите, примерно на евродепутата Ангел Джамбазки по всички български телевизии или на министър Красимир Каракачанов в парламента. Тези, последните люде, говорят не само от свое име, те носят освен лична и държавна, парламентарна отговорност, те са представители на публични институции. И са овластени от тях. Тази подсъдна реч има силата, влиянието на държавата, кой ще я спре, кога? Когато т.н. патриоти превземат и съда ли?! Когато омразата им залее Европа и то от името на гражданите на България? Омразата може да бъде „институционализирана” и благодарение на незнание, на липса на информация, или на „несъзнателно” спестявани факти. Случайно ли националисти, неонацисти, откровени фашисти внушават, че ромите реално не участват в икономическото и културното изграждане на България, живеят на гърба на другите? Учители говорят на децата, че „няма такъв език”, става дума за ромския, когато все още се изучаваше и в нашето училище. Откъде учениците да научат, че първите, най – добрите текстилци на родината, са роми, кой ще им разкаже за първите ударници, стахановци, орденоносци Сава Димитров, Енчо Господинов, Костадина Димитрова, Радка Русева и още десетки предачи, тъкачи, многомашинници, рационализатори, ковачи, строители, селскостопански работници, които са на почит в своите професии? Колко от нашите съвременници знаят, че първите музиканти, най-добрите изпълнители на българска музика са Рамадан Лолов, Пейо Будаков, Борис Карлов, Ибро Лолов, Кръстю Великов, Матю Добрев, че тези роми са и първи учители по музика на Вълкана Стоянова, Недялка Керанова, Теодоси Спасов, на десетки кларнетисти, гъдулари, цигулари, акордионисти…Откъде децата, учениците, студентите да знаят, че Ромският ансамбъл на композитора, диригента Йордан Русчев- Данко и Ромският състав за художествено слово в Сливен (към читалище „Н. Кочев”), са първенци в Национални прегледи на художествената самодейност, че оперният певец Иван Хаджикостов е бил солист на Лайпцигската опера, а Атанас Димитров, също ром, е първият преводач на най-известния български роман – „Под игото” на немски?
Не бива да позволяваме незнанието и липсата на интерес да ни превръщат в проводници на негативно отношение към ромите, на примиреност към публикациите, които спестяват значими факти, както за културата, така и за трудолюбието на ромите, за упорството и постиженията им в спорта – било на боксовия ринг или в лекоатлетическите състезания, на футболния терен…
Словото на омразата крещи с лъжите за социалните помощи, които получават ромски семейства, опровергавани от фактите, но не и от оценките на самозабравили се политици.
Искам да кажа две думи и за интеграцията. Проблемът за интеграцията на ромите не е от вчера, не и от годините на демократизиране на българското общество, но не и само в годините на социализма. След приемането на Търновската конституция, в която е записано, че „избиратели са всички български граждани, които имат възраст по-горе от 21 година и се ползват с граждански и политически правдини“, през 1901 г., българският парламент решава да лиши от избирателни права циганите, които нямат постоянен адрес. И това трае цели 35 години – до 1937, когато целият ограничителен член е заличен в избирателния закон по волята на цар Борис III.
Ромите „са осъдени“ от политическите игри на парламента. Не стигат до насъщните нужди на ромите от селата нито аграрната реформа от 1922 г., нито последващите реформи в селското стопанство. Ромите в селата са подминати и от Закона за трудовата поземлена собственост от 1946 г., който осигурява на част от населението по 300 дка на семейство, а семействата на по-бедните, между които са и най-бедните – циганите, не получават и минималните 10 дка обработваема земя.
Дискриминационните, античовешки закони, прокарани в страната със Закон за защита на нацията, приет от българския парламент и утвърден с подписа на цар Борис III, влизат в действие от януари 1941 г. и са в сила до 27 ноември 1944 година. Подобаващо място в тях, освен за евреите, е отделено и за т.н. „асоциални елементи”, към които се причисляват и циганите. Започва веднага точното и акуратно изпълнение на постановленията в ЗЗН – на общинско ниво се издава заповед циганите да носят кафяви звезди, започват масови покръствания. Купонната система също дискриминира ромите – те получават наполовина от дажбите за българите – по-малко хляб, по-малко олио и захар и други хранителни продукти. В Първите години след 9 септември 1944, а и десетилетия след това, политиката на управляващите е съсредоточена върху ограмотяване; образование; работна заетост; бит; обичаи; турчеене или българеене. Произведени са известните в цяла България висшисти роми – лекари, икономисти, инженери, учители, журналисти, артисти, режисьори, композитори – Сливен утвърждава своето морално и фактическо право на столица на ромите в България. През този период, роми има по всички етажи на властта – в ОК на БКП, в общината, в ОФ, в профсъюзите, назначени са директори на училища, комсомолски и партийни ръководители. Художественото творчество – чрез ансамбъла в читалище „Никола Кочев“, както и в ч-ще „Пею Дачев“, достига върхове. Десетина години по-късно стартира нов курс на БКП, който ограничава приема на роми в Партията, ограничават се назначенията на роми на отговорни позиции, променен е репертоарът на ромския ансамбъл – без ромски песни, започва привикването на роми в ДС под претекст, че?!…, спира се излизането на единствения ромски вестник „Нов път“. И дума не може да става за изучаване на ромски език и култура, за изследвания, дебати на тази тема, за участие в международни ромски срещи, освен като… агенти. Забраняват изпълненията на ромска музика, арестуват музиканти Пак през този период е извършено „доброволно“ преименуване на роми с арабско-турски имена. Държавната ни политика „произвежда“ повече от 400 хиляди „турци“ и „българи“ от довчерашни роми, които бързат да скрият произхода си, за да нямат проблеми с властите, поне за произхода си. Създават се условия за груба асимилация на ромите.
И това е в сметките на „интеграционната политика“ на ромите. Не може обаче да се отрече, че в периода 1944-1989 г. ромите имат шанс да получат по-добро образование и по-висок стандарт на живот, да си купят по-добри жилища, да повишат своята трудова квалификация. На част от ромите в Сливен, кв.“Надежда“ и в гр. Твърдица, са предоставени парцели и строителни материали за построяване на нови жилища, които се изплащат дългосрочно на минимални вноски. Това беше реална държавна политика и на национално, и на регионално ниво.
За днешното състояние на интеграцията няма да говоря, това изисква време, с каквото не разполагаме. Но ще се върна към институционализирането на омразата, т.е. нейното узаконяване, което става чрез държавните институции, благодарение и на националните и на местните медии, включително и на Българската национална телевизия. С две думи – има кой да се грижи, и то системно, за омразата (вече няма ромски медии). Според мен, наложително е, спешно да се създаде институция, която да се погрижи за нашето приобщаване и за консолидирането на нацията. Правосъдието само не може да свърши тази работа, докато обществото е разделено на толкова много групи, докато закони се създават под натиск, според интереса на управляващите, още повече, че в българския парламент 800 хиляди роми не са представени, те са изключени.
Миграция и гражданско общество. Мигрантската ситуация в България. Ролята на ВКБООН в преодоляването на предразсъдъците и омразата спрямо бежанците в България. Към по-ефективна защита на правата и достъп до правосъдие за жертви на престъпления от предразсъдъци.
ПЕТЯ КАРАЯНЕВА (ВКБООН): Бежанците са част от миграционния поток, но бежанец е различно от това да бъдеш мигрант. Каква е връзката между престъпленията от омраза и бежанците? При престъплението от омраза извършителят избира жертвата заради принадлежността й към определена група. Бежанците са обособена група.
България може да се гордее, че още през средновековието, в IХ век, е имала свои закони, между които „Закон за людете“. В него се въвежда „Азилно право“ – ако някой потърси закрила или убежище в църква поради това, че някой го преследва, църквата е длъжна да му даде тази закрила.
Апогеят на законодателството в днешно време е Конвенцията за статута на бежанците. Бежанецът не може да бъде връщан в страната, от която е избягал. Всяка година на Световния ден на бежанеца (20 юни) ВКБООН представя глобалните тенденции. Те показват непрекъснато увеличаващи се цифри. Тази година над 74 милиона лица са потърсили закрила.
До 2013 г. около 1000 души търсеха закрила в България. През 2015г. и 2016 г. тази цифра става почти 20 000. От 2016 г. забелязваме значително намаление. През 2017 г. цифрата е 3700, а за 2018 г. – 2536. За първите 8 месеца на т.г. в Държавната агенция за бежанците са регистрирани 1457 молби за закрила. Над 98% от пристигналите в България влизат по незаконен начин, основно през турската граница.
Направили сме изследване на нагласите на българското общество. Колкото повече търсещи и получили закрила лица има в България, толкова по-ясни са негативните тенденции и настройки на обществото спрямо тях. Сумата, която давахме на получилите закрила бежанци, за да започнат собствен бизнес, беше 2 хил. долара. За една година трябваше да ги върнат на ВКБООН. Излезе публикация, че бежанците получавали повече пари от българите. Това доведе до много негативни настроения. Емблематични са случаите на негативни нагласи и реакции на населението на Елин Пелин, Белене и Широка лъка срещу мигранти.
По-голям е броят на престъпленията от омраза сред бежанците от Африка. Ако присъствате на интервюта в Държавната агенция за бежанците, ще чуете потресаващи разкази за взривени къщи, за коли-бомби, на които са станали жертва, но митът слага знак за равенство с терорист.
Всяка година правим обучение на ГД Гранична полиция – МВР и на други държавни структури, които работят ежедневно с бежанци. За първи път правим и обучение и на ГД Националната полиция -МВР. За да се преодолее представата за негативния образ на бежанеца, трябва човек да се срещне с тези хора.
МОРИС ФИДЕЛ (философ, литературен историк): Темата за бежанците в литературата е изключително стара и е свързана с темата за другия. Блез Паскал казва: „Ако мен обичате заради красотата ми, когато я загубя, действително ли мен обичате?“. Тоест да обичаш другия като друг е действителният смисъл на самата любов.
Един литературен жанр, който събира темата за другия и за престъплението в едно, е криминалната литература. Тя възниква през втората половина на XIX век, когато се развива понятието „миграция“ в Западния свят. Криминалните книги се продават по гари и летища, защото четенето на мистерии и загадки ни успокоява при тази несигурност, каквато представлява пътят. Има две фигури в криминалната литература, които представят ясно другия. Едната е на престъпника, а другата – на детектива. Защо детективът е сам? Шерлок Холмс има приятел, но няма жена. Никой детектив няма жена. Абсолютни самотници! Мегре е женен, но неговата жена я няма. Еркюл Поаро – също. Детективът е единствено мисъл, разсъждение. Особената мистериозност, скритостта на фигурата на детектива, показва как трябва да изобразяваме другия, запазвайки неговата другост. Трябва да пазим другия като друг. Такова трябва да бъде нашето отношение според мен и към бежанеца.
Накрая ще кажа няколко думи за мен. Роден съм в Бейрут. Пътят ми от Бейрут до София беше сложен, свързан с Ливанската гражданска война (1975-1990). Имаше сложни семейни проблеми. Две неща се преплетоха – комунизмът, който попречи на мен и на майка ми да се върнем, защото границата беше затворена от Държавна сигурност, и войната, заради която загубих връзка с баща ми. Реално никога не го видях. Дойдох тук след 1990 г., когато войната приключи.
МИЛЕНА НИКОЛОВА (Международна организация по миграция – Мисия в България): Аз съм доброволец от 2015 г., а от 2017 г. – професионалист в организацията. Ние сме хуманитарни работници. Опитваме се да помагаме на мигрантите и да облекчаваме тяхното положение. Разполагаме с мобилни екипи, които са на терен всеки ден в 6-те регистрационно-приемателни центрове на територията на България. Има два центъра от затворен тип към Дирекция Миграция – МВР. Те наподобяват затвор – с висока ограда и телена мрежа. Нашите мобилни екипи се състоят от трима социални работника, трима психолози и трима правни консултанти. Ако мигрант получи статут, до две седмици трябва да напусне регистрационно-приемателния център и да започне да се справя сам в живота. Това е трудно дори за нас като българи. Затова те продължават да имат нужда от подкрепа.
Ще Ви разкажа моя лична история, където станах обект на дискриминация. Бях по работа в Америка, в щат Западна Виржиния. Срещнах се с хора, които живееха в изолация. На мен гледаха като на пришълец. Макар че по външни белези не се отличавах от тях, когато говорех, от акцента ми се разбираше, че не съм американка. Хората отчитаха тази разлика.
Никога не е трудно да бъдат намерени разлики. Затова ще се спра на темата за интеграцията. Каква е правната рамка? Има Наредба за условията и реда за сключване, изпълнение и прекратяване на споразумението за интеграция на чужденците с предоставено убежище или международна закрила[6], свързана с интеграцията на граждани на трети страни. Според нея Агенцията за бежанците прави интеграционни профили на всяко лице, получило статут, но само ако лицето пожелае. В бланката има графи за възраст, какво можеш да правиш, професия, образователна степен и т.н., които да дадат представа къде такова лице може да бъде интегрирано. Интеграцията е „двупосочна улица“ – лицето трябва да заяви желание, че иска да бъде интегрирано, а хората в България след това да го приемат. Хората, от които зависи интеграцията в рамките на тази наредба, са кметовете. Те могат да заявят, че примерно имат нужда от дърводелци, шивачки, лекари и т. н. В момента в България демографската криза е много голяма. Навсякъде има нужда от всякакви хора. Но къде се къса нишката?
Първо, местните администрации се страхуват, защото е рисково настаняването на тези хора, а и местното общество може да не ги желае; второ, необходими са целенасочени усилия, за да бъдат интегрирани такива хора – трябва да им се намери работа, да им се помогне да запишат децата си в училище или детска градина; и трето, трябва да им се помогне да се почувстват част от общността.
Сериозният въпрос е има ли общности в България. Разделителните линии в българското общество са на много нива и в много аспекти. Затова всеки пришълец, всеки нов изглежда заплаха. Какво трябва да направим ние като приемащо общество? Важно е и какво трябва да направят те, за да се случи този процес.
Ще Ви разкажа още една моя лична история. През лятото пътувах в Турция, в района, където страната граничи с Ирак и със Сирия. Там има много кюрди [7]. От 2011 г. този район е пълен с бежанци от Сирия. Пътувах с личен автомобил, но не бях сама. Замислих се с какви дрехи да бъда облечена, за да не предизвиквам негативни нагласи към себе си. Купих си шалвари и ходих така през цялото време. Купих си и специфична кърпа. В нито един момент не се почувствах изключена, друга или дискриминирана. Замислих се, защото ми предстоеше пътуване в Иран, където нещата са още по-сериозни. Жените там си задават въпроса защо в собствените си страни жените ходят с къси поли, а щом отидат в Иран и другите арабски страни започват да си покриват главите, ходят с дълги дрехи и се държат по съвсем различен начин. В Европа също има такива дебати. Във Франция и Дания започнаха инициативи да бъдат забранени бурките и жените да ходят на публични места с покрити глави. Започнаха протести на жени мюсюлманки. Въпросът е отворен.
Задавам си въпроса: какво означава интеграция, докъде стига тя и какво трябва да направим ние като приемащо общество, какво трябва да направят търсещите закрила мигранти, за да се намали напрежението по линията „другост“? Да се стигне до заедност или до социална кохезия е проблем, който далеч предхожда мигрантите. Аз не съм настроена много оптимистично. Нямаме много полезни ходове. Затова нека всеки си помисли какво може да се направи във връзка с интеграцията и какво ние в лично качество правим като граждани в това отношение.
РОСИЦА АТАНАСОВА (Център за правна помощ „Глас в България“): Няколко разсъждения по темата „Престъпления от омраза“. Представете си мигрант в центъра на града, но идва някой и го напада. Има много правозащитни организации, но има и институционализирано насилие към тази група хора. В медиите непрекъснато се споменава, че мигрантските вълни ще ни залеят. Дехуманизацията на мигрантите започва още преди достъпа им до територията, което като че ли прави обосновани действията и актовете на насилие срещу тях.
Когато се озоват в България, ние, неправителствените организации, се опитваме да им помагаме в трудните казуси по търсенето на закрила и получаването на статут в България. Не им даваме информация обаче за насилието, което може да бъде упражнено върху тях, за речта на омразата. За тях е трудно да търсят правни пътища, за да се справят със ситуацията, срещат трудности в превода, в дòсега с властите. Ние им оказваме основно помощ в процедурата на закрила, тоест как могат да получат международна закрила в България – бежански или хуманитарен статут.
Аз работих по проект „Непридружени деца“. Хулиганските прояви на тези, които ги нападат, не винаги са достатъчно сериозни, за да се третират като физическо насилие и да са предпоставка да се потърси помощ. Затова много от случаите не стигат до властите. Не се подават жалби. Тези деца се страхуват да ходят на училище. Такива случаи възпрепятстват връзката им с общността, а те са много по-разпространени, отколкото си представяме. А и регистрационно-приемателните центрове често са в изолирани краища на страната.
Изкуствено се създава напрежение и с твърдението, че мигрантите получават повече привилегии от българското население. Това е и така, и не е така. Има много програми за хора в неравностойно положение от български произход. Има и доста организации, които са фокусирани върху бежанците.
В много държави има виждане, че е по-добре да се направи интеграционна програма, базирана на нуждите в общността, без да се делят хората на местни и бежанци, а на хора, които имат нужда в определена общност, като бъдат подпомогнати от някакъв тип програма – интеграционна, социална, достъп до пазара на труда и т.н.
Омраза в интернет Видове на расизъм и действия от ксенофобски подбуди. Как българското и международното законодателство третират езика на омразата. Добри практики в противодействие на предразсъдъците
ВЕЛИНА БАРОВА (журналист): В началото на тази година посетих гр. Митилини на остров Лесбос. Един от позитивните примери там е на активисти, които решават да се откажат от бизнеса си и създават центъра „Мозаик“, където всички, не само бежанци, са добре дошли. На това място много често доброволци от западноевропейски държави преподават английски, а бежанците – арабски, фарси и други езици. Атмосферата е позитивна; обучението е безплатно, а единственото, което се изисква от курсистите, е сериозност.
Това, което научих на място бе, че Гърция не се справя добре с интеграцията на потърсилите убежище. Когато работих по текста си, беше изготвен проект на стратегия за интеграция, който беше публикуван за обществено обсъждане, като в резултат имаше и негативни коментари от гражданския сектор. Активистите, с които се срещнах, казаха, че децата, които са пристигнали като бежанци, не посещават училище. По думите им, липсата на организираност и тромавите процедури водят до това, че хората не могат да се устроят и не могат да се интегрират реално. Постоянно очакват утрешния ден, в който ще получат документите си и ще си тръгнат, а това може да трае години.
Един от позитивните примери в Гърция беше ресторант „Нан“. Създаден от 4 жени, които искат да подпомогнат на бежанците. Половината от персонала е от хора, търсещи закрила или бежанци с получен статут.
Електронните издания за журналистика в обществен интерес на БлуЛинк – Евромегдан и BlueLink Stories, са създадени с идеята да разказват такива истории, каквито за съжаление не виждаме често в медиите. Искаме да разказваме за реалните проблеми с човешки гласове, които в повечето случаи остават нечути.
АТАНАС ДИМИТРОВ (Фондация „Лекари на света“ – клон България): Фондация „Лекари на света“ е хуманитарна организация, която работи по цял свят. Основните направления на работата ни са свързани със сексуалното и репродуктивно здраве, семейното планиране, работата с бежанци и хора, изгубили домовете си, работата с хора, живеещи на улицата, наркозависими, проституиращи. Проследяваме и реагираме и в спешни ситуации – при бедствия, войни.
Българският клон на Фондация „Лекари на света“ работи по две направления – семейно планиране сред ромската общност и работа в бежанските центрове за осигуряване на допълнителна медицинска грижа. Винаги се опитваме да включим част от бенефициентите в екипа. В Сливен 90% от екипа е от ромската общност. При назначаването им някои от хората са били с начално образование, но в процеса на работа организацията им е помогнала да завършат средно и висше образование. Наемаме и хора от центровете за търсещи убежище да работят като преводачи.
В Сливен се опитваме да осигурим безплатна контрацепция за всички хора, с фокус върху ромската общност, да дадем познания, така че хората сами да се справят със семейното планиране. Сблъсквали сме се с дискриминация от институции, включително и лекари.
Сега започваме нова програма, която освен директни услуги, ще даде достатъчно механизми на ромите сами да заявяват и изискват гарантиране на своите права.В Сливен проблемите, свързани с прояви на дискриминация и престъпления от предразсъдъци, са много. Например линейки отказват да влизат в ромския квартал „Надежда“ от съображения за сигурност. Сливен разполага само с 4 спешни екипа, които отговарят и за селата около Сливен, за Котел и Нова Загора. Българското законодателство е осигурило медицински услуги за всички, независимо дали имат или нямат здравни осигуровки. Много от хората обаче не са запознати с тази възможност и има случаи, когато медици отказват да използват тези механизми – те първо карат пациентите да си платят здравните осигуровки и едва тогава започват лечението.
За мен най-тревожният проблем е феноменът „деца раждат деца“. Освен до здравни, той води и до много тежки социални последици. С това трябва да се борим. Възрастта спада все повече и повече. Наскоро имаше рекорд – 12-годишно момиче роди. Тук са нужни работещи политики и механизми за реална промяна.
Насилие по признак пол и сексуална ориентация. Ключови констатации и инициативи за справяне с недокладвани случаи на насилие от омраза. Регистриране на данни за престъпления от омраза
ВИКТОР ЛИЛОВ (издател): Тук съм като представител на ЛГБТИ-общността. Познанието за човека се развива и включва части от неговите вродени идентичности, които не са съзнателен избор.
Много хора смятат, че хомосексуалността е прищявка и бъркат хомосексулното поведение с хомосексуалната ориентация. Това не е така. Все още няма консенсус сред учените на какво се дължи хомосексуалната ориентация. Тя е устойчив вроден признак, докато сексуалното поведение може да бъде избор.
Когато незапознати с въпроса хора срещнат хомосексуална двойка, питат кой е мъжът и кой – жената. При еднополовите двойки или има двама мъже, или две жени, но няма разпределение на роли. Ние се опитваме да обясним защо сме различни. Такива хора в малките населени места са подложени на силен дискриминационен натиск. В Европейската конвенция за правата на човека (чл. 8) присъства правото на хората да създават еднополови двойки. Би трябвало България да приведе своето законодателство в съответствие с европейското.
Отсъстват разбиране и публични политики. Гласът на разума е заглушаван от все по-засилващ се глас на безумието в медиите и социалните мрежи. Ако някое от децата в едно семейство е хомосексуално, то няма шанс да намери разбиране у никого. Има организации, които помагат на такива деца, но капацитетът им е малък. Има случаи на самоубийства вследствие на психологическия тормоз. Нещата стават все по-лоши поради липсата на политическо лидерство и поради все по-тихия глас на нашата общност.
Познавам колега от ГДБОП от Сливен, който напусна службата си заради различната си сексуална ориентация. Беше принуден да се усмихва на хомофобски вицове, макар да е унизително за него.
В Швеция се случва обратното. Там има инициатива от полицаи, които са заявили на своите колеги, че са хомосексуални. Те създават малка група, която става по-голяма и по тяхна инициатива шведската полиция решава да създаде звено, което да се занимава основно с престъпления с мотив хомофобия. В Малмьо, Гьотеборг и Стокхолм се създават три звена, които се занимават специално с тези престъпления. Това е лъч надежда, защото си оставаме хора.
Когато има жертва на такова престъпление, въпреки че Наказателният кодекс не изисква от нас да записваме във формулярите предполагаемите мотиви (например различна полова идентичност), би било добре това да влиза в докладите, което ще помогне при формирането на политики нещата да се тласнат в позитивна посока.
НАДЕЖДА ДЕРМЕНДЖИЕВА(Български фонд за жените): Като фонд организацията ни набира средства и ги инвестира в различни неправителствени организации в страната, които да работят за овластяване на момичета и жени на местно ниво и за постигане на равнопоставеност на половете. Обучаваме представители на неправителствените организации. Миналата година сме инвестирали около 300 хил. лв. в неправителствения сектор. Вярваме в интерсекционалния подход. Сред дискриминираните жени има жени с увреждания, мигрантки, бежанки, с хомосексуална ориентация и др. Стараем се да отговаряме на нуждите на всички групи жени.
Вярваме в социалната промяна, но не в социалните помощи. Овластяваме различни уязвими групи, за да могат сами да си помогнат. Въоръжаваме ги със знания и умения.
Миналата година Българският фонд за жените беше една от най-активните организации за ратификация на Истанбулската конвенция. Изгубихме борбата, но смятам, че Европейският съюз ще направи стъпки за ратификация на конвенцията. Конвенцията е най-фундаменталният документ за справяне с насилие по признак пол и с домашното насилие. Тя е документ на трите „П“-та: превенция, протекция на жертвите и преследване на насилниците. Ключова е превенцията.
По статистика на Фондация „Партньори“ – България и по статистика на Агенцията за човешки права всяка трета жена у нас е жертва на някакъв вид насилие, защото е жена. Идеята за справянето с насилието над жени не са наказателните мерки, а превенцията. Насилието над жени струва на света 8 трилиона долара годишно (статистика на Световната банка). Губим тези пари от съдебни дела, от отсъствие от работа на жертвите, от построяването на кризисни центрове, от поддържането на телефонни линии.
Най-добрата превенция е образованието – образование за човешки права, за здравно сексуално образование. Ще подготвяме учители-експерти, които да учат децата на уважение, толерантност и ненасилствено общуване.
У нас формите на насилие по полов признак трябва да се инкриминират. В Наказателния кодекс липсват ключови текстове. Трябва да се направи единна база данни в МВР за извършители на насилие. Необходимо е да се построят още кризисни центрове. Някои са само за жени, други – за майки с деца. Някъде настаняват в кризисен център заедно жертви на насилие и бездомни хора, което е абсурдно. По европейски стандарт на 10 хиляди човека трябва да има по един кризисен център с 10 места. Може скоро да не достигнем този стандарт, но трябва да имаме поне по един кризисен център във всяка област, тоест 28. Имаме само две-три програми за работа с извършители на престъпления от предразсъдъци към другия пол или различна сексуална ориентация. За всичко това са необходими средства. Най-важно обаче си остава образованието. Ако семейството не може да бъде коректив, тази роля трябва да се поеме от училището. Образованието за човешки права (джендър образованието) трябва да бъде качествено разработено.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ (БХК): Аз ще говоря за джендър идеологията. Миналата година това беше централна тема за обществото във връзка с опита за ратификация на Истанбулската конвенция[8]. Ще Ви прочета един цитат: „Има времена, когато се раждат повече мъжки жени и повече женски мъже. Точно това става днес. Голямото разпространение, което придобиха от няколко години насам дендизмът и хомосексуализмът няма друго обяснение освен общото феминизиране“.
Това е цитат от края на XIX век. Авторът е Ото Вайнингер – философ. Звучи доста актуално, защото темата се рециклира периодично. Тогава се е зародило движението на жените за равни права. Първият голям проблем на женското движение е свързан с правото за гласуване.
Когато говорим за дискриминация по признак пол, говорим предимно за дискриминация на жените, защото историята така е сложила нещата. Формите на неравенство между мъжете и жените са се изменили по форма, но не са се заличили. Когато човек е част от малцинство, е по-вероятно да стане жертва на дискриминация. Така е и с домашното насилие. Статистиката ни казва, че жените предимно са жертви на домашно насилие, но не само.
Женомразството е култура. Тя е дълбоко вкоренена и непрестанно възпроизвеждаща се чрез литературата, филмите. Днес в нашето общество трудно ще намерите хора, които са против това жените да могат да гласуват, но явлението намира нови форми.
Исторически носител на женомразството е патриархатът. Тогава мъжът е силният пол. Трябва да си представяме силата като смисъла на социалната деятелност извън дома. Силата на жената е била вътре в дома. Основно родителските права при развод се предоставят на майката. Патриархатът възлага на мъжете цялата тежест за икономическото благосъстояние на семейството, войната, производството, тежката механизация.
Спечелили битката за гласуването, жените отстояват позицията, че да бъдеш художник, литератор, политик не е само мъжка привилегия. Тези роли не са полови, а социални. Важното е да можеш да бъдеш деен извън дома. Културата е придала на всички тези неща някакво значение, свързано с пола. Англоезичните феминистки прибягват до едно понятие в езикознанието – род (граматичен род). Думата на английски е „джендър“ и така те очертават всичките роли, очертани преди малко. Тези роли са свързани с пола, но не са негово пряко отражение. Приели сме розовия цвят за момиченцата и синия цвят за момченцата, но това са само цветове. Те нямат пол, но културата ни ги е свързала по такъв начин.
Думата „джендър“ придобива значение относно стереотипния начин, по който се мисли за положението на жените и дискриминацията спрямо тях.
През 2017 г. Елена беше застреляна от упор в кв. „Лагера“ в столицата, в заведение, от нейния съпруг, с който са разделени. Ето една картина на домашно насилие, която е причина да говорим за престъпления, основани на пола, на „джендъра “, да говорим за това какво смятаме, че трябва да бъде мястото на мъжете и жените в едно общество.
Българският хелзинкски комитет от няколко години прави анализи на съдебната практика по дела за убийства на жени (със статистика). Анализът показва най-малко 102 присъди за умишлени убийства на жени от мъже. В 95% от случаите убийците не са зли талибани, бежанци, незаконно минали границата, не са зловещи роми от гетото, не са гей мъже или лесбийки. Това са били съпрузи, бащи, синове, внуци, братовчеди на убитите. В 70% от случаите те са били в близки отношения, бивши или настоящи партньори. Изследването показва, че всяка трета убита жена е била подложена на системно насилие. Много е вероятно близките, съседите и властите да са знаели за това.
Преди промените в началото на тази година в Наказателния кодекс, свързани с Истанбулската конвенция (привеждащи част от стандартите на Истанбулската конвенция, но не самата конвенция, защото тя не беше ратифицирана), убийството и телесните повреди при условията на домашно насилие не бяха престъпления от общ характер.
Преди един месец наша колега, адвокат в Българския хелзинкски комитет, беше нападната със своя приятелка пред жилищния й блок. Техен съсед влачел и удрял съпругата си пред техните очи, пред блока. Те се намесили, но той нападнал и тях. Дошла полиция, но не го задържали, защото си бил вече вкъщи. Преценили, че няма престъпление от общ характер, не го задържали и има постановление за отказ от образуване на досъдебно производство.
Ето защо говорим за този проблем в контекста на престъпления от омраза. Опозицията не плаши със страшния „джендър“, този таласъм, защото не иска промяната на това положение, на начина, по който мислим за жените и за положението на жените. А трансджендър, интерсекс хората и гей хората са само средството, за да се случи тази обществена уплаха.
Модели на противодействие на престъпления и прояви на антисемитизъм, ксенофобия, расизъм. Нетолерантност по религиозен принцип
ЮЛИЯ ГАВАЗОВА (ОЕБ „Шалом“): Нашата организация има няколко основни позиции, с които сме излезли през последните години относно прояви на антисемитизъм, расизъм, ксенофобия, език на омразата. Основно сме ги разделили в четири раздела.
Първият раздел е „Позиции и инициативи срещу прояви на антисемитизъм, разпространяване на нацистка, фашистка и друга антидемократична идеология“.
Вторият раздел е: „Позиции и инициативи в защита на правата на етнически и религиозни малцинства в България и срещу опити за нагнетяване на етническо напрежение в страната“.
Трети раздел: „Позиции и инициативи в партньорство с други неправителствени и правозащитни организации срещу речта на омразата, дискриминацията и насилието в подкрепа на ЛГБТИ-общността в България“.
Четвърти раздел: „Позиции и инициативи за запазване на паметта на холокоста в страната и срещу опитите за исторически ревизионизъм“.
Една от позициите ни е срещу провеждането на Луков марш, Декларация на организацията на евреите в България „Шалом“ и Централния израилтянски духовен съвет за противодействие на антисемитизма и езика на омразата в публичното пространство, Позиция на „Шалом“ срещу планирана среща на представители на крайно десни европейски политически партии на 20 април тази година в София, Декларация по повод оскверняването на джамията в гр. Плевен през 2016 г., Декларация по повод нападението над семейството на заместник-главния мюфтия Бирали Бирали през 2017 г., Позиция на „Шалом“ във връзка с етническото напрежение в с. Войводино, област Пловдив през 2019 г. „Не на насилието“, Позиция на Организацията на евреите в България „Шалом“ и Централния израилтянски духовен съвет срещу дискусията за ратификация на Истанбулската конвенция.
Как работи „Шалом“ и как реагираме на прояви на дискриминяция и престъпления от предразсъдъци?
Имаме отлична работа с институциите. Много добре работим с Националния координатор за борба с антисемитизма – заместник-министъра на външните работи Георг Георгиев. Към него е сформирана контактна група, в която влизат представители на следните държавни институции: Министерство на външните работи, ръководителят на българската делегация в Международния алианс за възпоменание на холокоста в лицето на посланик Пламен Бончев, Министерството на правосъдието, Министерството на вътрешните работи в лицето на комисар Звезделин Колев, който е контактна точка за връзка по въпросите на сигурността с еврейската общност, Комисията за защита от дискриминация, Столичната община и др.
Имаме изградена мрежа от 20 неправителствени организации за провеждането на общи кампании. Най-активно работим със сдружение „Маргиналия“, Български хелзинкски комитет, „Глас“ и „Интернет общество – България“.
В началото на 2019 г. се проведе кампания под надслов „Заедно срещу езика на омразата“, която завърши с официална церемония в Министерския съвет. Имаме предложения за законодателна инициатива за повишаване на наказанията, предвидени в Наказателния кодекс за престъпления от омраза и разпространяване на антидемократични идеологии (съвместно предложение на „Шалом“ с главния прокурор, МВР и Националния координатор за борба с антисемитизма). Работим активно и със Столичната община по две кампании – „Да изчистим омразата от улиците на София“ и „София – град на толерантността и мъдростта“. Организирахме Международна конференция „София – град без екстремизъм и омраза“.
На регионално ниво работим много добре с Община Сливен, с Областната администрация, с полицията, с Младежки дом Сливен, с Регионалното управление на образованието.
Миналата година на 9 ноември проведохме съвместно събитие с Младежкия дом „Живей щастливо, обичай без да мразиш“. Организирахме и вечер на солидарността с Младежкия дом и Регионалното управление на МОН . Проведохме открит урок с ученици и се присъединихме към кампания на Световния еврейски конгрес. В края на учебната година направихме инициатива с Полицията и с детската педагогическа стая „Символи и престъпления от омраза“.
Модели и степени на намеса на държавата в защита на малцинствата и противодействието на престъпленията от расизъм, ксенофобия, нетолерантност
Работна среща с представители на публичните институции в Сливен
19 септември 2019 г.
КРАСИМИР КЪНЕВ (БХК): За нас са важни общите ви виждания за дискриминацията и престъпленията от омраза. Имали ли сте казуси, как са разследвани, как са приключили? Имало ли е убийства с дискриминационни мотиви?
АНИ АСЕНОВА (разследващ полицай, ОДМВР): Тъй като съм в Икономическа полиция, рядко имаме случаи, основани на омраза. Работила съм дълго време и в Криминална полиция, но и тогава престъпленията в региона по такива подбуди бяха малко.Подобно престъпление имах през месец май 2019г. Част от информацията по този случай беше изнесена, по другата част нямаме право да разкриваме информация, защото още тече разследването. Случаят става при раздяла. Мъжът стреля по жената, с която е живял доскоро. Живели са на семейни начала. Стреля и срещу свой съселянин. При нас делата се работят през първите дни много активно, както трябва да бъде. Целият състав се включва, за да не се бави разследването.
От колеги зная, че в момента в Сливен има образувани дела за домашно насилие, основано на предразсъдъци, но ние сме от Икономическата полиция и не мога да кажа конкретно.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: От практиката Ви в Криминалната полиция, когато сте попадали на данни, че дадено престъпление е по мотивирано от предразсъдък, тогава как сте реагирали?
АНИ АСЕНОВА: Не съм имала случай на убийство, но съм имала случаи с телесни повреди. Каквото зависи от нас, ние го правим по процедура. Подавала съм сигнали до социалните служби. Случвало се е иобратното.Ако постъпят данни от социалните служби и те кажат, че при проверката има данни за домашно насилие, тогава се намесваме.
КАЛИН МАРКОВ(OДМВР): Аз съм старши инспектор, началник на участък в ромската махала на гр. Нова Загора. Работих по един случай на домашно насилие. Ромка е женена преди години във Видин. Тя играела народни танци, симпатичният младеж – също, запознали се, оженили се, но в един момент той започва с алкохол, наркотици, бой. Тя оставя двете си деца и се връща в Сливен. Образувахме три-четири дела (досъдебни производства) по този случай. Не стигнахме до никъде. Тя стига при признаването донякъде и спира. Може би от срам или от страх. Спряха производствата. Обади ми се преди около месец. Разбрах, че после си е оставила двете деца и е избягала в чужбина.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Каква инициатива още очаквате от нея? Нали е съобщила за престъпленията, дала е показания?!
КАЛИН МАРКОВ: Да, съобщила е. Казала е „Действайте“. Процедурата е, че за домашното насилие трябваше да попълни необходимите документи. При досъдебното производство трябваше да имаш адвокат. Ние й предлагахме адвокати, но тя каза: „Вие сте полиция, оправяйте се“. Изпитваше срам, имаше психологическа бариера.
ГОСПОДИН ПОДМОЛОВ(OДМВР): Работя в кв. „Надежда“ – гр. Сливен. Подкрепям изцяло колегата ми, тъй като в 50% от случаите жертвите или отказват да се жалват, или още на следващия ден си оттеглят показанията. Има и случаи, когато си подменят показанията. Има хора, които са осъдени за домашно насилие, но тенденцията е, че се отказват от показанията си.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ: Един случай в Германия. Германска организация трябваше да изведе българка, женена за българин, но живеещи там. Българският хелзинкски комитет нямаше как да й помогне на чужда територия, защото работим в България. Намерихме местна организация с помощта на г-н Стамен Илиев. Изпратихме ги, отидоха с полиция, изведоха жената, купиха й билет, за да я изпратят до родителите й. Стигнаха до влака на гарата, но тя не се качи и каза: „Не, искам да се върна при него“.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Г-н Подмолов, споменахте за осъдителни присъди за домашно насилие. Колко са присъдите и за какъв период от време?
ГОСПОДИН ПОДМОЛОВ: Миналата година имаме два такива случая в ромската махала.
КАЛИН МАРКОВ: От една година съм в Нова Загора. Първите ми случаи на извършени престъпления бяха за домашно насилие. Беше нещо масово. Такъв е начинът им на живот. Вкоренено е от години. Пресметнах, че сигурно трябва да осъдя 80% от жителите на този квартал. Някои хора работят на Запад като шофьори. Платени са много добре. Дойде такъв човек в участъка. Има вече съвсем друго мислене, друг мироглед. Стои няколко дни тук и си тръгва: „Връщам се в Германия, в тази цигания не искам да стоя повече.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Проблемът идва от гетото. Ако и нас с Вас ни затворят да живеем в затвореното, изолирано гето, няма гаранции за поведенитието ни …
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ: Работите ли с психолози, които да говорят с жертвите? А при разпитите на деца?
ЕЛЕНА ТРИФОНОВА(разследващ полицай, ОДМВР): Прави се щадящо изслушване в синя стая. Там бе проведен,например, разпит на изнасилена жена с помощта на психолог.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ: Това е добра практика
МИТКО ДИМИТРОВ(ОДМВР): Обслужвах цялата община Твърдица 20 години по криминална линия. От две години и половина съм в Детска педагогическа стая. В Твърдица положението е по-различно. Не съм забелязал да има напрежение между роми и българи, макар че има компактно ромско население в Твърдица, Сборище и Шивачево. Твърдица има население 2500 – 3000 души, в Шивачево са около 2500, над 1000 души са в Сборище. Цялата община има около 16 000 души население. Имаме турци, каракачани. Засега няма омраза едни към други. Вече имаме смесени бракове – роми и българи. Купуват си къщи. Живеят заедно. При нас няма гето. Няма гетоизация- нямя и престъпления.
КАЛИН МАРКОВ: Преди около три години компактната маса в махалата в Нова Загора беше около 15 – 16 хиляди души. Може да се каже, че сега махалата е почти празна, защото повечето отидоха в Италия, Германия. Само малка част се връщат.
МИТКО ДИМИТРОВ: При нас интеграцията като че ли набира сила. Нямаме оплаквания.
Понеже говорим за омраза, нека уточня, че има домашно насилие – както при българите, така и при ромите. Но те не искат тези случаи да стават достояние, да замесват полицията и съдилищата. Например напил се, набил жена си, и толкова.
Тревожно е положението с ранните бракове. Съжителстват на семейни начала от ниска възраст – 13-14 годишни. Сега ходим и търсим онези, които не посещават училище. Сигнализираме на социалните, на прокуратурата. Образуват се преписки, пускат се сигнали до отделенията по „Акушерство и гинекология“, водят се дела.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ: Когато заживяват много рано с малки момичета, голяма ли е възрастовата разлика?
МИТКО ДИМИТРОВ: Заживяват малолетна с непълнолетен и непълнолетна с непълнолетен. Няма състав на престъпление. Наказуемият състав е за пълнолетно лице с ненавършила 16-годишна възраст.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Трябва да има състав за непълнолетен с малолетна.
МИТКО ДИМИТРОВ: Няма.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Това трябва да се установи.
КАЛИН МАРКОВ: Законът им позволява на 16 години да сключват граждански брак.
МИТКО ДИМИТРОВ: Търсят отговорност от родителите, защото са помогнали да заживеят заедно, предоставили са им жилище, направили годеж, сватба и т.н. Когато има брак на непълнолетен с непълнолетна или малолетна, ги прекратяват.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Имате ли данни за високи нива на сифилис сред ромите в Сливен?
ГОСПОДИН ПОДМОЛОВ: В гетото винаги е имало такива данни. То не е само тази година. И миналите години има проблем със сифилис и с морбили.. Има организации, които се занимават – обучават и родителите, и децата. Ние нямаме конкретни наблюдения като бройки. Поддържаме контакти с организациите от квартала, с лекари, с педиатри.
КРАСИМИР КЪНЕВ: В община Твърдица навремето установихме друг вид престъпление, мотивирано от предразсъдък. В Дома за възрастни с умствена изостаналост имаше санитари, които се разхождаха с тояги, попаднахме на данни за насилие в социалния дом. Какво е положението там?
МИТКО ДИМИТРОВ: Запознат съм с въпроса. Но нямаме поглед там. Социалните институции са затворено общество.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ: Има ли места, където се събират гей хора? Имало ли е инциденти на такива места?
МИТКО ДИМИТРОВ: Няма такива места.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ: А има ли сексуални работнички, жертви на насилие, било от ромски произход, било от български, било трансджендър жени?
МИТКО ДИМИТРОВ: Проституция има и ще я има. Покрай надлезите на пътя се виждат. Няма обаче оплаквания от насилие.
КАЛИН МАРКОВ: Преди време неправителствени организации минаваха и раздаваха презервативи и брошури. Жените не са се оплаквали от сутеньори. Една от тях ми каза веднъж: „Не мога за 200 лв. да блъскам 8 часа. Така ми е по-добре“.
ТОДОР ТОДОРОВ(ОДМВР): Нещата в Котел са добре. Градът е смесен. Няма напрежение между етносите. Нашите роми са по-различни. По-добре са в интелектуално отношение. В Котел живеят българи, роми, каракачани, турци. Има смесени бракове.Фрапиращи случаи на домашно насилие, поне за града, няма. Няма и образувани производство. Може да е имало оплаквания, поскарали се, сбили се, но на другия ден плеснат с ръце и се прегърнат. Нормално.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Не е нормално. А и всичко това става пред децата?!
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ: Имало ли е в региона случаи на вандализиране на религиозни храмове – църкви или джамии?
ГОСПОДИН ПОДМОЛОВ: В кв. „Надежда“ има над 50 църкви.
КРАЛИМАРКОВ: В ромската махала има хора, които излизат от джамията и отиват в Евангелистката църква. Казват: „И там приказват за бог, и тук приказват за бог. То си е едно и също“.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: В района имате ли проблеми с мигранти и бежанци?
МИТКО ДИМИТРОВ: Далеч сме от техния път. Има бежански център, в с. Баня, който обслужва и Нова Загора.
КАЛИН МАРКОВ: Нямаме наблюдения там. Бежанският център е малък. От време на време има по някой избягал. Явно целта на присъстващите там не е да стоят в България.
МИТКО ДИМИТРОВ: Някои от нашите роми пробиха във Франция. Работят в областта на дърводобива в околностите на Париж. Поддържам връзка с някои от тях. Доволни са от заплащането, дори пращат пари на близките си тук.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Имате ли информация от Детската педагогическа стая дали има насилие над деца, склоняване към кражби и проституция?
МИТКО ДИМИТРОВ: Нямаме такива случаи. Имаме наскоро случай, когато охраняващият училището (от ромите), си правил снимки с едно малолетно момиче как правят секс. Разпространил ги в социалната мрежа. Вдигна се шум и в момента е с две обвинения. Момичето не е било насилвано, но проблемът е, че няма навършени 14 години.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Казахте, че нямате данни за насилие по признак интелектуална изостаналост и психична болест в социалните домове, защото институцията е като капсула и оттам не излиза информация.Все пак има досъдебни производства за тези домове.
МИТКО ДИМИТРОВ: Да, има две-три досъдебни производства във връзка с настъпили смъртни случаи в социалните институции отпреди две-три години. Такива свидетели трудно се разпитват. Според мен имаше немарливост от страна на медицинския персонал.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: А за селището Качулка?
КРАЛИМАРКОВ: Занимавах се с няколко преписки за този социален дом. Не знам какъв е вътрешният ред и организацията. Хората не са надеждни свидетели. Там имаше пререкания сред персонала – единият директор смени другия. Бяха посочили кражби, злоупотреби.Но за насилие над потребители нямам информация.
Бях близък с предишния директор Колю Колев, който се пенсионира. Той се караше много на санитарите, че малтретират хората.
Имаше един случай с един потребител – не си пиел редовно лекарствата и започна да мебели да бие всички наред. Обажда се някой си Мирослав и казва: „Пращай хора, че ще ни избие“. Отидоха наши хора, задържаха го, но той е под запрещение. Нищо не можеш да направиш.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Домът е голям. Бившият директор каза, че при тях е като в концлагер.
МИТКО ДИМИТРОВ: Въпреки заболяванията, сред тях има такива, с които може да се води нормален диалог. Навремето там са били изпращани за алкохолизъм. Има и такова, които са били в домове до 18-годишната си възраст, но след като навършат тази възраст и няма къде да ги изпратят – пак там. Така че и нормален човек да вкараш там, и той ще стане такъв.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Имали ли сте обучение за реагиране на престъпления от омраза?
ГОСПОДИН ПОДМОЛОВ: Пó миналата година имаше такова обучение в София по международна програма.
ЕЛЕНА ТРИФОНОВА: Аз съм била на обучение по линия на УНИЦЕФ на тема „Агресия. Деца, жертви на насилие“. Миналата година пак имаше обучение в Сливен по линия на МВР за престъпления, извършени от непълнолетни. Имаше обучения и в Поморие, във Велико Търново.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Благодарим Ви за участието.
(Край 18,30 часа)
Изготвил:
Карамфил Матев
[1] Проектът е съфинансиран по програма „Права, равенство и гражданство“ на Европейския съюз (2014-2020). Изпълнява се от консорциум с водеща организация Български хелзинкски комитет (БХК) и партньори: Център за междуетнически диалог и толерантност – Амалипе и Сivil Rights Defenders (CRD) – Швеция, от 1 ноември 2018г. да 29 февруари 2020г.
[2] Allport, G.W. 1954. The Nature of Prejudice. Reading, MA: Addison-Wesley
[3] Виж: Bogardus, E. 1959. Social Distance. Los Angeles: Antioch Press.
[4] Пампоров, А. 2009. Социални дистанции и етнически стереотипи за малцинствата в България. София, ИОО, достъпен през: http://osi.bg/cyeds/downloads/SocialDistancesReport.pdf
[5] Пампоров, А. 2009. Митове и предразсъдъци за етническите малцинства в България. Обектив, юли 2009, достъпен през: http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/aleksei-pamporov/2009-07/mitove-i-predrazsdci-za-etnicheskite-malcinstva-v-blgariya/
[6] Постановление № 144 от 19 юли 2017 г. за приемане на Наредба за условията и реда за сключване, изпълнение и прекратяване на споразумението за интеграция на чужденците с предоставено убежище или международна закрила
[7] Днес кюрдите наброяват, по различни оценки, от 29 до над 40 млн. души. В Турция живеят 14 – 20 млн, в Иран – около 5,4 – 7,5 млн., Ирак – около 4,5 – 7 млн. и Сирия – около 1 – 2 млн. Близо 2 млн. кюрди са разпръснати по Европа и Америка, където са създали организирани общности. В страните от бившия СССР живеят 200 – 400 хил. кюрди – главно в Азербайджан и Казахстан. Според CIA World Factbook, кюрдите образуват приблизително 20 % от общия брой на населението в Турция, или около 14.000.000 (2008) През 1980 г. Кюрдското общество в Турция е най-голямата малцинствена група в Турция.
[8] Документът е известен като Истанбулската конвенция, защото е договорен през 2011 г. в Истанбул. Конвенцията е подписана от 44 държави и Европейския съюз. Досега е ратифицирана от 28 държави. България подписа Конвенцията на 24 април 2016 г. https://www.coe.int/en/web/conventions/full-list/-/conventions/treaty/210/signatures Истанбулската конвенция има за цел, на първо място, „да защитава жените от всички форми на насилие и да предотвратява, преследва и премахва насилието над жени и домашното насилие“. Сред другите описани цели на Конвенцията са „да допринася за премахване на всички форми на дискриминация, „да насърчава международното сътрудничество за премахване на насилието над жени и домашното насилие“. Конвенцията предвижда всяка държава да създаде специален механизъм за мониторинг, да отпуска подходящи финансови и човешки ресурси за доброто изпълнение, да определи или да създаде един или повече официални органи, отговарящи за координацията, изпълнението, мониторинга и оценката на политиките и мерките за превенция и борба с всички форми на насилие, обхванати от Конвенцията.