NO HATE – ЗАЕДНО В ЗАЩИТА НА МАЛЦИНСТВАТА И В ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА ОТ ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ
Регионалният форум e проведен в рамките на проекта „NOHATEBG: Заeдно в защита на малцинствата и в противодействие на престъпленията от омраза\”.[1]
Малцинствата в България. Лесни за омраза. Между предразсъдъците и интеграцията
МИХАИЛ ИВАНОВ (независим експерт): Активно съм се занимавал с темата, когато бях съветник на президента Желю Желев – 1990г.–1997г., и когато работих в Министерския съвет като секретар на Етническия съвет – 2001г. –2003 г. Тогава бях натрупал конкретни впечатления от Пловдив – град с дълбоки етнически традиции на съжителство между различни религии и народности, град, който след промените преживя големи трудности. Понякога тук имаше етнически вълнения в края на 90-те години на миналия и в началото на този век. Тогава много добре работихме с полицията. Имаше един силен проект на майор Ричард Гроувс от Скотланд ярд в Шесто РПУ. Полицаите бяха обучавани, включително с лектори роми, за работа в сложна етническа среда.
За целия 30-годишен период на прехода, за цялото наше общество като че ли в първите години беше по-добре. Няма да забравя, когато мюсюлманите и помаците от Западните Родопи дойдоха в края на 1989 г. в София, за да си искат имената. Тогава интелигенцията на София излезе масово, за да им носи чай и топли закуски, защото беше много студено, и да будува с тях в денонощното им бдение пред парламента. Не знам дали сега това би се случило в София.
Сега виждам много тревожна картина от филма на Адела Пеева, който е сниман и в Пловдив. Главното място е Стара Загора. Виждаме, че едно дете има снимки в смартфона си от нацистките концлагери, където от камерите се подават ръце, и твърдо заявява своите позиции на харесване на Хитлер, а учителката казва: „Той може и да не е прав, но аз го харесвам, защото има позиция и я отстоява“. Това са изключително тревожни неща.
Смятам, че трябва да мислим повече за причините за омразата, за настроенията на омраза, които се развиха в нашето общество през последните вече не толкова малко години. Причините биха могли да бъдат в сблъсък на интереси и в резултат на това да се стигне до конфликт и до взаимна омраза. Много пъти виждаме, че става въпрос за натрупвани дълги години предразсъдъци в обществото при пасивност и отчужденост на училището от тези проблеми, след като учителката казва, че харесва момче, защото имало позиция – харесва Хитлер.
Освен това виждаме какво правят медиите, политиците и публичните фигури. Виждаме Светлана Дончева, съпругата на вицепремиера Томислав Дончев, коментира случилото се в Габрово, където подложиха на етническа репресия определена група от хора, защото двама души припознати като принадлежащи към тази група, са извършили престъпление. Тогава тя заявява, че габровци искат градът да бъде изчистен от ромите. Виждаме, че такова слово на омразата се лее в парламента, видни наши политици го използват непрекъснато от трибуната на Народното събрание. Говори се за циганска престъпност, говори се за циганки, разгонени като кучки. Оказва се, че нашето общество е безпомощно. Защо е така? Аз мисля, че трябва да насочим вниманието си в няколко посоки.
Санкциите трябва непременно да бъдат засилени. Няколко пъти сме се опитвали да съдим Волен Сидеров за слово на омразата, специално по инициатива на Българския хелзинкски комитет. Спомням си когато говореше за циганската престъпност и пишеше своите книги. Съдът не го осъди. Моите уважения към Европейския съд за правата на човека, но в Страсбург всичко става за 5 години. Реално решенията на ЕСПЧ в Страсбург носят удовлетворение на хората, които са спечелили съответните дела, и на тези, които са им помогнали да направят това, но решенията на Страсбург не дават онова отражение в обществото, което да промени нещата. Говоря за необходимостта от радикална промяна – всички да се обединим и да станем много по-активни, да проявим нетърпимост към словото на омразата, нетърпимост към самата омраза, когато е на етническа и расова основа.
По същество нямаме морални, етични центрове – говорители, които да осъждат, да казват, че така не може и които да бъдат авторитети в обществото. Те трябва да казват, че така не може да се говори, че съответният човек е виновен.
Става дума и за обективно съществуващи причини. Една от тях е съществуването на гета. На сайта „Маргиналия“ съм публикувал изследване за гетата в България. Нещата в Пловдив като че ли са се променили. Има освобождаване на жилищния фонд в резултат на това, че много хора са се преселили, а други са си взели апартаменти в града. Има нужда от работна ръка, но проблемите в Столипиново и на другите махали в Пловдив остават. Безспорно това е работа на общината. Ако трябва да се търсят средства, тогава и правителството трябва да участва.
Свикнахме, че има незаконно строителство, свикнахме с построените сгради на улицата или в междублоковите пространства, но свикнахме и с банализирането на етническото насилие, когато става дума за разрушаване на незаконното строителство. Хората казват: „Така трябва. Не може да се отстъпва“. Но когато това става през зимата, както беше във Войводиново, то е директно насилие върху хората. Тогава гласът на онези, които казват „Така не може“, не се чува, медиите не дават достатъчна възможност това да се отрази.
Във всяко направление според мен има промяна в обществото и сега трябва да търсим пътища това радикално да се промени. Трябва да обединим усилията си в това отношение и хората, работещи в общините, в администрацията, хората, които са жертви на слово на омразата и на действия от омраза да бъдат защитени. Неправителствените организации, интелигенцията, преподавателите в университетите, учителите – всички трябва се включат в това. Необходими са много по-големи усилия от цялото общество.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА (БХК): „Кметът да не е ром, гей или турчин“ – така може да се обобщят в едно изречение нагласите на българите според националното представително проучване на „Отворено общество“ – „Демокрация и гражданско участие“ за 2018 г. Преди местните избори през октомври 2019г. данните за обществените нагласи към демокрацията,върховенството на закона и правата на човека сочат ерозия в подкрепата за демокрацията – българинът вярва по-малко,че демокрацията е най-добрата форма за управление.
Намалява доверието в институциите и в медиите, а толерантността ни е един голям мит. 70% от анкетиранитене биха гласували за кандидат за кмет, който е от ромски произход, 65% не биха гласували за кандидат, който се е самоопределил като гей или лесбийка, 63% не биха пуснали бюлетина за кмет с турски произход, а 29% не биха гласували за човек с увреждане. Един от десет не би гласувал за жена, която е кандидат за кмет.
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ(Институт Отворено общество- София): Нашият институт, Институт – Отворено общество – София, няколко години поред провежда изследвания за нагласите към речта на омразата в българското общество.
Засилва се говоренето с реч на омразата, търпимостта към тази реч се повишава. Трайно е присъствието на речта на омразата в медийната среда. 51% от хората, участвали в проучването, споделят, че са чували изказвания в публичното пространство, изразяващи неодобрение, омраза или агресия спрямо представители на етнически, религиозни или сексуални малцинства. Този резултат не се променя през последните 5 години. Според доклада ромите биват трайно възприемани като основен обект на речта на омразата. В четирите проведени изследвания от 2013 г. насам, най-висок дял сред хората, които са чували реч на омразата, съобщават, че тя е била насочена срещу представители на ромската общност. Този дял е спаднал малко през 2018 г., но то не е защото тя е намаляла, а защото търпимостта се повишава. Намалява и делът на хората, които съобщават, че са били свидетели на враждебна реч срещу повечето от другите изследвани групи, включително турци, мюсюлмани и чужденци. В същото време делът на хората, които заявяват, че са чували изказвания, изразяващи неодобрение, омраза или агресия спрямо хомосексуалните, нараства двойно спрямо нивата от 2016 г. През 2016 г. те са били 21%, а през 2018 г. са 42%.
Най-голям дял от хората, които са срещали реч на омразата през годината, съобщават, че са я чували от телевизията. Ако се направи разрез по демографски групи се вижда, че достъпът до интернет е основна предпоставка за по-често срещане на речта на омразата. Групите, които имат по-голям достъп до интернет, са предимно младите образовани хора, живеещи в големите градове. Те съобщават, че срещат реч на омразата доста по-често от средното за страната, отколкото обществените групи, които използват по-слабо интернет като по-възрастните хора, по-слабо образованите или тези, които живеят в по-отдалечени райони и по-малки населени места.
В сравнителен план значението на телевизията като средство за разпространението на реч на омразата намалява. Ако през 2013 г. 75% от хората, които са чували реч на омразата, са я чували от телевизията, то през 2018 г. този дял пада с около 20% – на 56%. За същия период нараства делът на тези, които са срещали реч на омразата в интернет – от 18% през 2013 г. на 40% през 2018 г.
Нараства и значението на обществените места като ресторанти, кафета, дори и градския транспорт. Почти две трети от хората не одобряват публичното използване на речта на омразата срещу всякакъв тип малцинства и групи, но има и такива, които го одобряват – около 14 % от анкетираните смятат, че няма нищо нередно в това. Повечето граждани смятат, че прокуратурата трябва да преследва политици и журналисти, които проповядват национализъм, както и тези, които изразяват публично неодобрение, омраза или агресия срещу различните малцинства. Общественото одобрение за финансови мерки за противодействие на речта на омразата също е високо. Около 64% от респондентите са съгласни, че трябва да бъде ограничено държавното финансиране за политически партии, чиито ръководители използват реч на омразата. Около 60% са съгласни, че трябва да бъде ограничено предоставянето на публични средства и на медии, ако техните журналисти правят изказвания, използвайки омразна реч.
В същото време липсата на осъдителни присъди във връзка с престъпления, свързани с расова, етническа и религиозна омраза, води до намаляване на обществената подкрепа към наказателната политика като средство за противодействие на речта на омразата. През 2018 г.намалява делът на тези, които знаят, че речта на омразата и извършването на насилие заради етническа, расова или религиозна омраза е вид престъпление. Намалява делът и на тези, които биха подали сигнали в полицията, ако станат свидетели на публична употреба на реч на омразата. Споменах за повишаването на търпимостта. Намалява одобрението за наказателното преследване на политици и журналисти, които използват публично реч на омразата. Намалява и броят на съгласните с наказателно-правното преследване на проявите на агресивен национализъм. За 5 години има спад от почти 10% на тези, които са съгласни, че агресивният национализъм трябва да бъде преследван по наказателно-правен ред.
Пълният текст на доклада е на интернет страницата на Институт „Отворено общество“. Не е изненадващо това, което се случва и продължава да се случва. Случват се и вероятно ще продължават да се случват много неприятни неща.
Преди няколко дни ми разказаха случай от едно столично училище в кв. „Хр. Ботев“. Вероятно знаете, че Министерството на образованието и науката предоставя средства на училища, които искат да занимават децата с извънкласни дейности. От това училище решили да ги заведат на театър. Докато ги заведат обаче, по трамваите и автобусите отвсякъде се чували подмятания. Наричали ги бразилци, мангали, индианци и т. н. и сега децата нямат желание това да се случва отново.
Тези нагласи се срещат не само по телевизията или в интернет. Те са навсякъде, дори и на работното място. На първо място като проводник на речта на омразата са политиците, на второ място са журналистите, на трето място са роднини и приятели, на четвърто място – колегите на работното място. Там доста често се говори по този начин, което не е добре за никого.
Големите бизнес компании имат разработени политики за многообразие, в които има процедури за ограничаване на този тип поведение. Не мога да си спомня обаче дали в която и да е публична институция в България има разработена такава политика.
Всеки би могъл да влезе на интернет страницата на полицията и да провери статистиката за извършените престъпления. Те събират данни за етническия произход на извършителите на престъпления. Оказва се, че едва 10% са престъпленията, извършени от хора, които не са с български етнически произход. Тоест 90% от престъпленията са извършени от етнически българи. Останалите 10% се извършват от неетнически българи, но това не означава, че са извършени само от роми. Тук се включват турци, чужденци и други етнически групи, живеещи на територията на страната. Тези неща обаче не се казват, защото не звучат атрактивно, не привличат вниманието на обществото.
МИЛА МИНЕВА (СУ „Св. Климент Оэридски“): Струва ми се важно, че провеждаме днешната дискусия именно в Пловдив. Срещата ни започна с поздравителен адрес от страна на община Пловдив към форума, в който беше подчертано, че градът е известен като място, където от векове съжителстват различни етноси, като че ли имаме исторически пример за толерантност. Едновременно с това съвсем наскоро Пловдив влезе в световните медии с хомофобски скандал – не кой да е, а политически партии, представени в Общинския съвет, се ангажираха с битка срещу изложбата „Балкан прайд“ на Фондация „Глас“, и то в момента, когато Пловдив е европейска столица на културата с мотото „Заедно“.
Защо това ми се струва важно? Защото е важно да продължаваме да говорим за институционален расизъм, за дискриминационните политики, които публичните институции непрекъснато възпроизвеждат или иновативно въвеждат. Ако институциите не практикуват тъкмо това, което се нарича „институционален расизъм“ нито журналисти, нито политици ще си позволят да си служат с реч на омразата, за да печелят читатели или гласове.
Екип от катедра Социология, СУ с ръководител проф. Кабакчиева провеждаме изследване, с което се опитваме да видим какво се случва в сферата на задължителното средно образование; доколко и дали изобщо институционалното структуриране на образованието и, едновременно с това, провежданите образователни политики и практики, адресират социалните неравенства между учениците, казано по друг начин – дали образованието продължава да се регулира през нормативния хоризонт за гарантиране на равните шансове на всички деца, независимо от техния социален, етнически и т.н. произход. Твърде често в училищата с ниски образователни резултати се оказват събрани деца от друг (не български) етнически произход; по-проблематично ми се вижда, че тъкмо това се превръща и в обяснителен механизъм за ниските образователни резултати. Нека да си призная наивното си очакване, че когато човек работи с хора, маркирани като различни, постепенно преодолява предразсъдъците, формира отношения към отделни индивиди, а не към маркираната група като цяло. В тези училища обаче, където учителите всеки ден работят, някои от тях истински сърцато и с хъс, екипът ни се сблъска именно с институционализирани форми на расизъм. В едно училище, например, учителите, за да се представят по-добре пред нас, изследователите, казваха: „Ние сме преподавали и в български училища“, т.е. те не мислеха училището, в което работеха като българско, въпреки че то е финансирано от МОН, следва образователните програми, стандарти, нормативи на МОН, излага цялата символика на на българската държава – знамена, портрети на възрожденци… и образова бъдещи български граждани. Чувахме, че децата са от „онзи“ етнос; че това са трудни деца; че родителите им са лоши; че за „онзи“ етнос образованието не било ценно; накратко, „те“ имали друга култура.
Да си припомним битките от 90-те години – да се признае разликата в културите, да се научим да живеем заедно различни. Днес признаването на „различна“ култура всъщност се е преобърнало и се е превърнало от форма на признаване на равно достойнство в практика по дискриминация и оправдание за бездействие. Всъщност в публичния дискурс си служим с едно разбиране за култура, което е доста съмнително. Когато заговорим за култура, ние автоматично превключваме в режима на древността, традицията, уникалността. Културата, разбирана така, е, устойчива и непроменлива във времето, тя е тази, която ни „запазва“ еднакви от неолита до наши дни. Ако продължаваме така да мислим културата, не е странно, че тя парадоксално се синонимизира с природата, т.е. културата и гените, кръвта стават едно, а то подлежи единствено на отбрана и опазване. Защото днес хората, ангажирани в публичните институции оправдават отказа си да инвестират в интеграция и приемане на различните, именно като признаване на това, че „онези“ хора имат друга култура, друг манталитет, друга религия, а към това понякога се добавя – „и са генетично различни“. Именно затова ми се струва важно да инвестираме усилия в публичното си говорене по предефиниране на „културата“ като практика по придаване смисъл на света, в който живеем; културата е усилие по разбиране и диалог, а съвсем не „наследство“, „изконност“ и „древност“; имаме нужда да преминем от „консервативни“ към „либерални“ употреби на културата, но това може да бъде предмет на друг разговор.
Нека да се върнем към образованието – всички, като че ли, сме готови да инвестираме огромни усилия и надежди в образованието именно като шанс за интеграция на „различните“. И съвсем не случайно до тук се опитвах да покажа, че образованието няма никакъв шанс да проработи така, ако не започнем да интегрираме учителите. Но можем ли да стоварим цялата вина върху учителите? Всъщност учителите са социалните актьори, които най-много искат да се практикува „интегрирано“ образование, но има родители с връзки, хора от местния елит, близки на кмета, които практически блокират всякакви шансове за интегрирано образование. Те много често организират протести, когато в класа на тяхното дете има различно дете – с различен етнически произход или със специални образователни потребности. Накратко, тъкмо „средната класа“, т.е. добре интегрирани и успешни в работата си хора днес, са онези социални групи, които практически поддържат институционалния расизъм и дискриминационните политики поне в сферата на образованието.
Ще цитирам думите на един заместник-кмет по образованието в успешен български град с позитивно икономическо развитие: „Преди си мислех, че за децата трябва общо образование, а сега си мисля, че за различните деца трябва специализирано образование. Едните могат едно, другите могат друго.“ Така дуалното образование, например, се подкрепя именно като възможност за легитимно провеждане на различно образование за „онези“ деца.
Всъщност в последните години постоянно се говори именно за „приобщаване“, за интегриране, за фокусирането на образованието върху нуждите на детето; реално се полагат усилия да се провеждат политики в тази посока, но някак тези политики се преобръщат в практиките. Само един пример: финансирането на училищата. МОН финансира училището през броя на учениците, но от друга страна прави усилия да диференцира бюджета през техните образователни постижения. Заложената цел и тъкмо включването на всички деца в образователния процес и едновременно стимул за повишаване на образователните резултати. На практика обаче тези политики се превръщат в стимул училището да събира добри деца, които да повишават образователните постижения на училището, за да се повишава неговата субсидия…
Образованието днес, когато говорим за меритокрация позитивно (терминът, нека да си припомним, е измислен като критика и описва форма по подмяна на демокрацията), е конкурентен ресурс. Именно затова интеграцията през образование може да се окаже проблем, защото това предполага да сме готови да разпределим по равно един именно конкурентен ресурс; всъщност именно опазването на образованието като конкурентен ресурс превръща политиките по приобщаване в декларации без практики и свеждат политиките по интеграция единствено до провеждането на санкциониращи политики.
Миграция и гражданско общество. Мигрантската ситуация в българия. Ролята на вкбоон в преодоляването на предразсъдъците и омразата спрямо бежанците в българия. Към по-ефективна защита на правата и достъп до правосъдие за жертви на престъпления от предразсъдъци.
МАРИЯ ШИШЕВА(ВКБООН): Върховният комисариат за бежанците към ООН (ВКБООН) е международна организация,която предоставя закрила на бежанците и заедно с правителствата търсим трайни решения. Ролята на нашата организация в България е да подкрепяме българското правителство в работата с търсещите закрила бежанци, да променяме нагласите към тях. Организацията ни е създадена след края на Втората световна война. Броят на конфликтите обаче се увеличава, увеличава се и броят на бежанците.
Във връзка с днешната Кръгла маса се замислих за жертвите на престъпления, омраза и предразсъдъци спрямо бежанците.Не ми беше трудно да открия такива примери.
Хилядите жени в Конго, които са подложени на сексуални посегателства, останали ненаказуеми от години, или хората с различна сексуална ориентация, рискуващи не само дискриминация, а в някои случаи и смъртно наказание, търсят закрила извън държавата си на произход. Много от нас са виждали кадри от центровете за задържане в Либия, където условията са унизителни и нечовешки.
Но да се пренесем по-близо до границите на България. Да си припомним докладите на редица международни организации, които споменават инциденти, свързани с отблъскване на търсещите закрила на българо-турската и българо-гръцката граница. Да си припомним нападенията срещу търсещи закрила в районите около регистрационно-приемателните центрове на Държавната агенция за бежанците, реакциите в Елин Пелин, Белене и Широка лъка при опита за настаняване на бежанци (в Широка лъка имаше непридружени деца). Това е кратка илюстрация, че дискриминацията, нетолерантността и омразата съпътстват бежанците в целия цикъл на принудително разселване. Бягството на тези хора става все по-трудно с издигането на различни бариери, както и в държавата, в която лицето е потърсило закрила.
Преди да направя кратък преглед на бежанската ситуация в България, ще уточня кои са лицата, за които говорим. Има международна дефиниция на понятието „бежанец“ в Конвенцията от 1951 г. Според нея бежанец е лице, което се намира извън държавата си на произход поради основателен страх от преследване и от нарушение на основни човешки права по причини на раса, религия, националност, политическо мнение или убеждение или принадлежност към социална група, и не може да се завърне в държавата на произход и да се ползва от нейната закрила.
Мигрантът е лице, което е напуснало държавата си на произход в търсене на по-добър живот. Мигрантите могат да се завърнат в държавата си на произход, защото там не ги грози опасност от нарушаване на основните им човешки права.
ВКБООН полага усилия за информиране на обществото относно бежанците и какви са техните права. През 2015 и 2016 г. в България имаше около 20 хиляди, потърсили закрила. Сега наблюдаваме значително намаление. През 2017 г. те са 3700, а през 2018 г. – 2536. Много голяма част от тях вече са напуснали страната. Най-много търсещи закрила у нас са от Афганистан, Сирия и Ирак. Сега периодът на криза отмина. Няма голям брой търсещи закрила. Сега е време да потърсим политики, които подобряват достъпа до права на търсещите закрила. Правим редовно обследване на нагласите на обществото спрямо бежанците. С намаляване броя на търсещите закрила намаляват и негативните нагласи спрямо тях. Негативните нагласи и нетолерантността се отразяват на политиките.
Стратегията на ВКБООН относно преодоляването на нетолерантността и дискриминацията се гради на друга стратегия от 2009 г. Една от първите стъпки за преодоляване на предразсъдъците е да изследваме причините за тях.
Първата причина за нетолерантността към бежанците е страхът на хората. Около 43% от тях се страхуват, че бежанците биха могли да извършат престъпления. В сравнение с 2017 г. има спад по този показател, но процентът все още е висок.
Други 43% от хората се страхуват, че бежанците могат да разпространят своите вярвания, а 36% – че бежанците разпространяват заразни болести.
Ще Ви информирам за етапите, през които преминава едно лице, търсещо закрила, за да видим къде са пропуските в достъпа до права и какво може да бъде подобрено.
Едно от основните права е достъпът до територия. Бежанецът трябва да има достъп до територия и до процедура, в която държавата да прецени дали отговаряте на дефиницията за бежанец. Всички сте чували за инцидентите, свързани с принудително отблъскване и нарушение на права по българо-турската и българо-гръцката граница. Това се споменава в различни доклади на международни организации. Ние присъстваме, наблюдаваме и когато има такива случаи, докладваме на властите, но основното предизвикателство е, че „жертвите“ рядко се съгласяват да подадат официално оплакване. Страхуват се от последиците, до които би довело това. Целта е институциите да имат вътрешен мониторинг и да разследват подобни инциденти. Всяка държава има право да охранява границите си, но това не трябва да е за сметка на правото на всяко лице да потърси закрила.
Оптимистичното, свързано с достъпа до територия, е, че голям процент от обществото смята, че България трябва да приема бежанци, бягащи от война – 43%, а други 25% смятат, че България трябва да приема лица, чиито човешки права са нарушени. Около 34% казват, че не желаят нито бежанци, нито мигранти да имат достъп до страната.
След като едно лице получи достъп до територия и подаде молба за закрила, то бива настанено в регистрационно-приемателните центрове на Държавната агенция за бежанците. Там тези лица имат ограничение на правото на свободно придвижване. Тези, които са в регистрационно-приемателните центрове (РПЦ) (София, с. Баня, с. Пъстрогор и гр, Хамранли), не могат да напускат определените им зони (напр. за София – територията на гр. София) без разрешение. При повторно нарушение на забраната за напускане на зоната те могат да бъдат настанени в затворен център. Регистрирани са случаи на нападения, но не в самия РПЦ, а около неговата територия. Във всички центрове в София са наблюдавани такива инциденти. Например трима иракчани са нападнати в близост до центъра във Враждебна от 10 души, докато пазаруват в магазин в близост до центъра. Един от тях има значителни наранявания. Има реакция на полицията. Осигуряват патрулна кола, която дежури около центъра в определени часове. Това обаче не е трайно решение.
Освен застъпничество за подобряване на условията, полагаме усилия да противодействаме на фалшивата информация за издръжката на бежанците. От нашите изследвания се вижда, че хората смятат, че те получават повече от българските граждани, дори повече от средната месечна заплата във вид на помощи. Хората вярват на информацията колко струва издръжката на един бежанец. Затова се стремим да предоставим реалната информация.
Търсещите закрила в тези центрове получават храна, подслон и 20 лв. на месец. Идеята не е кой получава повече и кой по-малко, за да има противопоставяне между бежанци и пенсионери. Трябва да се борим за равен достъп до права, за достойно заплащане и пенсии.
Ще се спра на положението на непридружените деца. В България се провежда обучение на хора от различни институции, чиято работа има отношение към грижата за непридружените деца. Тези деца не са придружени от родители, настойник или попечител, който да отговаря за тях. Бройката им не е голяма и с тях можем да се справим. Миналата година сме имали 480 деца, които са потърсили закрила. Това е особено уязвима група. На тях им се полага всичко, което се полага на дете в риск по силата на Закона за закрила на детето. На практика те не получават необходимата грижа в рамките на националната система за закрила на детето по много причини – липса на капацитет и желание на социалните услуги от резидентен тип да приемат такива деца. На практика те са настанени в същите центрове, в които са настанени и възрастните. Беше направен опит 2 афганистански деца да бъдат настанени в Широка лъка. След протести, защото се е смятало, че ще има заплаха от страна на тези деца, те бяха преместени.
Всички казват, че няма финансиране, че трябва отделен център. Има проект за отделен център за непридружени деца, има и осигурено финансиране по Норвежкия механизъм. На практика вече повече от година не се намира община, която да изрази готовност този център да бъде изграден на нейна територия.
България се смята за транзитна страна. По наши изчисления в страната ни няма много бежанци (тоест лица, които са минали през процедурата и им е предоставена закрила). Те са около 1000 – 2000 души. Когато едно лице получи закрила, с това не приключва неговият път в търсенето на закрила. Напротив, започват сериозни трудности, защото към момента нямаме специална подкрепа за тези лица. От 2007 до 2013 г. България имаше интеграционна програма, която предоставяше достъп до курсове по език и достъп до жилище за определен период, докато лицето си стъпи на краката. Тази програма е прекратена поради пропуски в законодателството и дискриминационни разпоредби. Например за да може да кандидатства за общинско жилище в София, член от семейството трябва да бъде български гражданин, да са живели на територията на София 10 години. Бежанец, дошъл в България преди 6 месеца и получил статут, не може да отговори на тези изисквания. Затова има риск да останат бездомни. Социалните услуги нямат достатъчен капацитет.
Пропуски има и в достъпа до социално подпомагане. Радостно е, че на Кръглата маса има представители на община Пловдив. Работим с тях и с други общини. Въпреки че законът предвижда след получаването на статут бежанецът да сключи споразумение за интеграция с кмета на съответната община (с изключение на лица, които бяха презаселени от Турция), няма обаче община, която да е проявила желание за сключване на такова споразумение.
ВКБООН си партнира с различни организации. Помага с финансиране. Съществуват два интеграционни центъра. Единият е информационен интеграционен център на БЧК в София, където се организират курсове по български език и образователна подкрепа за децата. От друга страна – Каритас – част от програма с подготовка за достъп до пазара на труда, също финансирана от ВКБООН. Правим и трудови борси. Има интерес от работодателите. Според нашите изследвания много малко от българите са готови да приемат бежанец за началник.
Според 34% от хората смятат, че бежанците могат да се интегрират, но само с подкрепата на местните хора, а 48% от хората смятат, че бежанците не могат да се интегрират заради културни различия. Това означава ли, че няма надежда? Не. Надеждата е в хората, които протегнаха ръка на изгоненото семейство от Елин Пелин, в децата от Харманли, които с тръгването си на училище, с желанието си да учат и с напредъка си преобърнаха нагласите на местното общество. Студентите от журналистическия факултет написаха книгата „Отвъд бариерите“ с истории на бежанци и преобърнаха собствените си представи за тях. Около 92% от хората никога не са виждали и не са общували с бежанец, а практиката показва, че общуването променя нагласите.
Ето цитат от една дама от същото село, което приюти изгонените бежанци от Елин Пелин: „Когато разбрах, че са сирийци, бях малко стресирана, но в рамките на седмица опознах тези хора и ми станаха любимци. Всяка вечер се събираме на нашата маса, говорим си до късно и свикнахме едни с други“.
Добрите примери са сериозен потенциал. Ние също се опитваме да ги разказваме. На страницата на Върховния комисариат на бежанците има много материали, с които се стремим да променим нагласите. Има много събития, свързани с Деня на бежанеца, за повишаване информираността на обществото. Необходими са законодателни промени в някои области. Завършвам с посланието, че човешките права не са привилегия.
МИРЯНА ИЛЧЕВА (ЦИД): Ще Ви запозная какво прави Центърът за изследване на демокрацията(ЦИД), съвместно с изследователите от други неправителствените организации. Моментът, в който отминаха големите бежански потоци, когато страната ни е в по-спокойно положение, трябва да се използва, за да подредим интеграционната си къщичка и да бъдем подредено дружелюбно място за гражданите и за чужденците, идващи в затруднено положение от различни страни.
Ще Ви представя две наши инициативи, които се занимават със социалната ориентация на бежанците и мигрантите. Интеграцията им включва не само да ги научим на език, да им дадем професионално обучение, за да могат да се включат на трудовия пазар, но и да ги направим граждани в модерен космополитен смисъл.
Първата ни инициатива, RACCOMBAT, се занима със социалната ориентация като средство за предотвратяване на расизма и ксенофобията. Събрахме се изследователи от България, Гърция, Латвия, Белгия, Австрия, Румъния. Проучихме положението и в други страни – членки на Европейския съюз като Естония, Литва, Кипър, Нидерландия, Португалия, Германия. Направихме обзор на системите за социална ориентация, а след това анализ как запознаваме мигрантите и бежанците с правата и задълженията, които имат като граждани. Това е двустранен процес – от една страна е квалифицираната консултация и правна помощ (например от БХК), а от друга страна чужденецът сам трябва да е запознат със своите права и задължения, за да знае към кого трябва да се обърне, за да си напише жалбата, към кого трябва да се обърне за помощ, когато нарушават правата му.
Събрахме най-добри практики. Оказа се, че социалната ориентация и преподаването на права и задължения е приоритет на страните от Европейския съюз. Част от тези практики публикувахме в нашата книжка. В нея описахме как да преподаваме основни права и задължения на гражданите в рамките на всеки етап от процедурата по даване на международна закрила и в по-нататъшната интеграция на чужденците.
Какви изводи направихме за България? В българското законодателство има разпоредби за информиране за права и задължения, но предимно за търсещите международна закрила, тоест преди да е даден статут на лицата.
Има някои сравнително абстрактни разпоредби в Наредбата за интеграция, но засега те са само на теория. Няма регулярни и систематични курсове и модули по социална ориентация, но има редица инициативи от институциите в рамките на първоначалната адаптация в структурите на Държавната агенция за бежанците, както и проектни инициативи и усилия на неправителствените организации и доброволци. Има разнообразни помагала и разработки за правата и задълженията на търсещите и получилите закрила. Голяма част от тях са насочени към общинските служители и другите обгрижващи институции и организации, а не към чужденците.
Отбелязахме като положителна практика все по-сериозното разпространение на информация за права и задължения в рамките на различни интернет портали, част от които е разработеният сайт от Българския хелзинкски комитет. Оказва се обаче, че чужденците имат незадоволени нужди от информация и от постоянство при предлагането на езикови курсове и модули за ориентация.
Събрахме доста положителни примери за по-развитите интеграционни системи. Освен практическата информация за живота в съответната страна – например какви документи да занесем, те успяват да внесат знания за нещо, което наричат „конституционни ценности и принципи на съвместното съжителство, интеркултурни контакти“. Докато белгийците говорят за съвместно създаване на гражданско познание, в Австрия колегите отчетоха, че интеграционният модел се води от държавата и се налага едностранно един единствен модел на обществено устройство.
В книжката дадохме насоки за развитие за изграждане на интеграционни системи като нашата. Следва да приемем концепцията за траектория, каквато има в развитите интеграционни системи. Това е пътят, който търсещият международна закрила или мигрантът трябва да измине. Развитите интеграционни системи обединяват всичко в един път, който има различни компоненти – езикови курсове, социална ориентация, кариерно ориентиране, индивидуално консултиране. Има различни менторски програми, каквито има и у нас. Има значително финансиране от държавни бюджети и европейски фондове. В Нидерландия и Кипър правят изпити по език и основни социални норми. Спорна е концепцията дали курсовете не налагат истината, която държавата иска да вмени. Колегите в Австрия отбелязаха, че когато се преподават права и задължения, чужденците не се възприемат като носители на права, а като потенциални нарушители на своите задължения. Това поражда ценностен спор.
Какви са насоките, които дадохме в книжката?
Опитахме се всяка от участващите в консорциума страни да разработи проблемен аспект. С колегите от Австрия написахме „Преподаването на основни права като част от дейността на институциите и на неправителствените организации“. По примера на Австрия разгледахме интеграционните модели, които се водят от институциите, и обратно, както например в България, когато интеграцията се води от неправителствените организации. Разгледахме какво може да остане като функция на държавата и как да се уреди всичко на ценностно ниво. Колегите от Гърция, където кризисният момент продължава, написаха интересна глава – „Как да преподаваме толерантност и взаимно уважение в кризисен контекст“. Когато основните жизнени нужди на търсещите закрила не са задоволени (жилищно настаняване, здравни услуги и т. н.), то толерантност и взаимно уважение могат да се преподават чрез внимателен информативен подход на разбираем език, защото принципите на съвместното съжителство в кризисна среда с много хора и лоши битови условия придобиват особена важност.
Колегите от Белгия с утвърдена интеграционна система написаха глава за толерантността и взаимното уважение като част от утвърдените интеграционни системи. Оказва се, че и там има проблеми. В тяхната голяма, ресурсно обезпечена система, която трябва да преподаде езика и да ориентира съответните хора в трудовия пазар, правата и задълженията остават на заден план. Оставени са на познанията на отделния преподавател. Преподавателите обаче се оплакват: „Поставят ни се въпроси, ние трябва да отговорим, но къде е подкрепата? Как можем ние да бъдем по-добре информирани за правата и задълженията, за да ги преподадем на хората?“
Една от основните ни тези е в друга част на нашата книга – „Преподаване на толерантност и взаимно уважение като част от езиковото обучение и културната ориентация“. Според нашата инициатива ценности, права и задължения се преподават и в рамките на езиковото обучение. То не е само лексика и граматика. Има страни в Европейския съюз, където в рамките на езиковите и интеграционните курсове хората получават информация как да напишат жалба до полицията, заявление до съответните административни органи. Защо това да не се случи и тук?
Друга основна теза в нашата инициатива е преподаването на „толерантност и взаимно уважение“ като част от работата и директните контакти на институциите с чужди граждани. В тази част се казва, че интеграцията и преподаването на права и задължения не е само работа на бежанските и интеграционните служби, а на всяка от институциите – на съдебната система, на правоохранителните органи. Има страни в Европейския съюз, където полицаи отиват при бежанците и мигрантите и водят сесии за права и задължения, организират се учебни посещения в съдебни сгради. Това повишава доверието в правосъдието.
По другата ни инициатива, отново на Центъра за изследване на демокрацията, друг наш екип разработи концептуално свързан проект. Моите колеги разработиха Наръчник за културна и гражданска ориентация на лицата, търсещи убежище и получили международна закрила. Нашите идейни постановки от книжката реално бяха пренесени на практика. Има модул по обща ориентация – за населението на страната, национални, религиозни и лични празници, социални норми и т. н.
Има гражданско образование – „Държавно устройство и форма на управление“ в политически контекст, основни граждански права и задължения, равенство между половете. Всички преподаватели по интеграция казват, че се сблъскват с особени трудности при преподаването на последната тема. Водят се отделни групи за мъже и жени, обясняват се културни различия, ориентация на пазара на труда. Ръководството дава много методически насоки – как се работи с участници с по-слаба образованост, как се работи с разнородни групи, чрез преводачи и културни медиатори.
Както другата, така и тази книжка я изпращаме по заявка на занимаващи се с интеграционни дейности.Ако се свържете с Центъра за изследване на демокрацията , ще можем да Ви изпратим бройки.
Това, което Ви представих, в рамките на Европейския съюз и особено в развитите интеграционни системи не е абстракция, а се случва на практика.
Омраза в интернет Актове на расизъм и действия от ксенофобски подбуди. Как българското и международното законодателство третират езика на омразата.
ИВАН РАДЕВ(AEЖ): Асоциацията на европейските журналисти съществува в България близо 9 години. При нас членуват журналисти от различни медии, но в индивидуално качество. За нас е важно правото на свободно изразяване. То е основно човешко право, но не е абсолютно. Гарантирано е от Конституцията на България и от Европейската конвенция за защита правата на човека, но не е абсолютно, когато влиза в колизия с други основни човешки права.
Такъв е случаят с враждебната реч и езика на омразата. Нашата организация в България многократно е вземала отношение по такива казуси, които според нас представляват неетично отношение от страна на медиите. Често сме сезирали съответните органи, когато сме преценили, че става дума за престъпление. Българският наказателен кодекс в чл. 162 и чл. 164а дефинира, че никой не може чрез средства за масова информация, чрез слово и печат да призовава към дискриминация, да призовава към насилие или да насажда омраза спрямо други. Основните признаци за дискриминация са раса, етническа принадлежност, национална принадлежност. Член 164 е за религиозна принадлежност. Нашето мнение е, че това е остаряла концепция и че тя би трябвало да се разшири относно признаците, при които би могло да се говори за дискриминация.
Има доста широка практика на Европейския съд за правата на човека по отношение на езика на омразата. На нашия сайт можете да видите изследване със значими казуси. Нашето наблюдение е, че в България много трудно се стига до действия от страна на институциите, макар да има сериозни нарушения от страна на медиите и политиците. По-голямата част от обществото не може да си даде сметка за големия проблем с езика на омразата, че той реално може да нанася вреди.
Асоциацията на европейските журналисти освен на международното и българското законодателство се позовава и на Етичния кодекс на българските медии, който има дълга история. За съжаление принципът на медийната саморегулация в България не функционира ефективно. Освен електронните медии – радио и телевизия, всички останали медии остават почти извън обхвата на регулация и саморегулация.През последните 5 години СЕМ е разгледал само 25 случая, свързани с език на омразата
НАДЯ ФУРНАДЖИЕВА(издател): Ще започна със стиховете на пловдивския поет Йордан Велчев:
„Във този град – антична сцена,
расте омразата, подобно седми хълм.“
Мисля, че не само в този град, а напоследък и в България, омразата се разпростира като метастази и заплашва да завладее нашето общество. Сигурна съм, че всеки от нас по някакви причини е получавал удари от омраза – било от приятели, било от общество. Единственото средство, с което можем да реагираме, за да не ни завладее омразата, защото сме цивилизовано общество, както от веки християнските ценности ни съветват, е любовта. Само любовта движи едно общество напред. Пловдив е прекрасен пример за това, защото тук живеят в съжителство много общности и има богато културно етническо многообразие.
Сега ще се спра на нашия проект, който се нарича „Приказна работилница“. Как решихме да се заемем с този проект? Като пловдивско издателство („Летера“) решихме, че задължително трябва да подготвим проекти като представители на културната интелигенция в този град, за да обогатим програмата на европейската столица на културата `2019. Един от приоритетите беше „Махала“, друг – „Кирилизация“. Свързахме се с директора на училище „Найден Геров“ в кв.Изгрев – Емил Начев, с който споделихме идеята да направим заедно с група творчески настроени деца срещи, творческа лаборатория, с цел децата да бъдат включени активно в тази творческа работилница, да разкажат за себе си, за семейството, за мечтите си, за училището, за приятелите си.
Включихме детската писателка Диана Петрова. Диана Петрова има издадени много приказки и има много срещи с деца вкл. и деца с ромски произход. Тя прие нашата покана да се включи в тази „Приказна работилница“. Избрахме 14 деца от шести и седми клас. Децата бяха невероятни. Пет-шест от тях бяха много интелигентни и знаещи, можеха да покажат онова, което искат. Пееха ни песни, рецитираха ни Вазов, Ботев, Есенин, Пушкин.
Групата се ръководеше от две учителки – Пенка Казакова и Нафизе Жекова. Двете невероятни преподавателки се грижеха като майки за тези деца. По-интересни бяха срещите, които правихме с писателката Диана Петрова. Тя беше подготвила невероятни игри – „Да разкажем заедно приказката“, верижни игри. Увлече ги и успя да ги накара да говорят.
Децата са от ромски и турски произход – имаха затруднения в комуникацията на български език. Ако нещо би трябвало да се направи в тази посока, това е научаването на български език. Някои от тези деца, които имат големи творчески способности, когато представяха приказките, ни изпълниха невероятни неща. С помощта на своите учителки ни разказаха за обичаите, за празниците си.
Диана Петрова успя да претвори, в рамките на проекта, тези разкази в приказки, които събрахме в една книга. Тя съдържа 8 приказки, но необикновени, защото животът се развива в „махалата“. Наречени са неслучайно „Приказки от изгрева“. Това носи символно познание, защото те живеят в кв. „Изгрев“. Водещата, символна приказка е „Децата на изгрева“. Герои са именно децата, които носят оптимизма и надеждата за нашето бъдеще, които носят слънце и светлина.
Приказките са много интересни. Илюстровани са от Александър Гьошев – художник. Надяваме се, че те ще стигнат до повече деца. Интересът към проекта е много голям, Много журналисти ни поканиха да говорим за него. Смятаме, че това, което направихме, беше успешно.
Направихме празник на тази книга. Публиката беше невероятна – възторжена публика от деца. Подарихме им книга и грамота за завършен курс по проекта за писане на приказки. Смятам, че това не трябва да бъдат спорадични акции. Идеите трябва да се доразвиват. С нашия професионален опит като творци имаме големи възможности да включим тези деца в литературни кръжоци, да научат по-добре български. Проектът е подкрепен от Фондация „2019-а“. В деня на празника и представянето на „Приказки от изгрев“ залата гърмеше от възторженост и аплодисменти. Това е нашият малък принос, за да се уважаваме взаимно, да се обичаме и заедно да постигнем много.
ЙОВКО ЛАМБРЕВ (журналист): Преди две години започнахме един медиен проект, наречен „Тоест“, който да помогне за ревитализирането на медийната среда в България, да се опитаме да наклоним везните в правилната посока. Ние сме различни с радикалния бизнес-модел на съществуването ни – финансираме се само от дарения на читателите ни. Макар засега основното тегло в нашата формула за оцеляване да е инатът. Решихме, че ще отказваме реклама, отказваме финансиране по всякакъв вид корпоративна линия, вкл. не публикуваме платени репортажи и прес-съобщения. Отказваме да правим копи-пейст журналистика. С нашия малък екип се стараем да добавяме някаква капка принос в борбата за умерената, нормална, спокойна дискусия или обществен дебат. Опитваме се да сближаваме позиции, избягваме крайните мнения.
По отношение на темата – в интернет е много лесно да пропълзи враждебна реч и омраза. За съжаление социалните мрежи промениха много начина, по който функционира интернет. Анонимността или псевдоанонимността кара хората да са по-радикални, да изразяват становища и позиции, които са твърде неовладяни. Тази вълна обаче увлича. Споделям мнението, че не само в Пловдив наблюдаваме пропълзяване на това явление. Ако се върнем към Пловдив по времето на Източна Румелия, когато местният парламент е бил съставен от почти всички етноси, и погледнем към сегашния местен парламент, наблюдаваме интересни контрасти.
Но не бива да хвърляме цялата вина върху социалните мрежи. Те просто вадят на повърхността неща, които така или иначе съществуват – междусъседски отношения, вътрешно-градски, вътрешнообщностни. В интернет нещата сякаш са много компресирани. Много близо започваме да усещаме проблеми, които географски може би не са толкова близо до нас.
За медиите. Нито пловдивските, нито националните медии осъзнават ролята си в обществения дебат по отношение на езика на омразата и враждебната реч, тъй като много често в стремежа да не пропуснат някои лепкави заглавия, които да им докарат публика и рекламодатели, се категоризират етноси, групи хора, генерализира се с лека ръка.
Отговорността на медиите в този процес според мен е критична и ключова. Жалко е когато доказали се медии, включително и локални, се подхлъзват. За съжаление няма и обществен коректив. Хората са приели това говорене и този начин на писане като нещо нормално, а не би трябвало да е така. Това се опитваме да променим с „Тоест“, доколкото можем. Нямаме капацитет да правим новини, повече сме публицистичен проект. Излизаме веднъж седмично с извадка от най-важните неща, които сме смогнали да отразим. Стараем се, използвайки за кореспонденти българи в чужбина, да покриваме теми, свързани с места, които националните медии често пренебрегват. Имали сме материали за Австралия, за Албания, имахме поредица от няколко репортажа от най-големия бежански лагер на остров Лесбос. Темите ни са пречупени през човешката гледна точка. Стараем се да акцентираме на случващото се през погледа на нашите репортери от гледна точка на човешкото – не толкова от гледна точка на някакъв политически контекст, а как хората реагират едни спрямо други – например какво кара най-обикновени хора в Гърция да помагат доброволно в лагер, с превод, със средства, с човещина.
Насилие по признак пол и сексуална ориентация. Ключови констатации и инициативи за справяне с недокладвани случаи на насилие от омраза. Регистриране на данни за престъпления от омраза. Казусът михаил стоянов – илюстрация за системен правозащитен проблем
ВИКТОР ЛИЛОВ(издател): Тук съм не като експерт, а в качеството на обект на изследване. Шегувам се, разбира се.Аз съм издател. Причината да съм тук е гражданската ми активност. В обществото ни съществуват много предразсъдъци и стереотипи по отношение на хората с хомосексуалната ориентация, както и към цялата общност, обозначавана с абревиатурата ЛГБТИ.
Обикновено тези стереотипи биват изразявани от хомофобски настроените членове на обществото ни с няколко крайно груби обобщения – „извратеняци, хора, които парадират с неестествената си сексуалност, педофили“ и др. Ще изброя някои от стереотипите. Най-меките стереотипни възприятия на обществото ни са свързани с това, че хомосексуалността е поведение, някаква мода. Хомосексуалната ориентация се бърка с хомосексуалното поведение и свободния избор с кого да правим секс. Двете неща не се припокриват. Сексуалното поведение е съзнателен личен избор. Хомосексуален човек може да избере поведение на хетеросексуален поради социално и културно обусловени причини, както на практика често се случва, така и хетеросексуален човек може да избере хомосексуално поведение в затворени общности в които е принуден да съществува за сравнително дълги периоди от време. За разлика от поведението, сексуалната ориентация е постоянно емоционално, сексуално или чувствено привличане към хора от определен пол.
Много често се бъркат половата идентичност и сексуалната ориентация, като се смята, че един хомосексуален човек се облича в женски дрехи, а хомосексуална жена се облича като мъж. Някои смятат, че хомосексуалността е психично заболяване. Това не е така. Хомосексуалността беше премахната като психическо заболяване от десетата ревизия на Международната класификация на болестите с решение на Световната здравна организация още през 1990 г. Тази година от този списък беше извадена транссексуалността. Няма да се спирам на научните теории, свързани с хомосексуалност, хетеросексуалност, сексуална ориентация. Хомосексуалността и сексуалната ориентация по принцип са част от човешката идентичност, от човешката личност. Тя не търпи някаква промяна, а ако има промяна, то тя е свързана не толкова с това, че човек се е „излекувал” от своята сексуална ориентация, а с някакъв социален и обществен натиск, който налага човек да изработи съответно поведение, което да срещне одобрение в средата. Този публичен обществен натиск води до сериозни психически проблеми, които понякога се изразяват в самоизолация, депресивни състояния, психози и дори в крайни стъпки като например – самоубийство.
Много често, било поради незнание или напълно злоумишлено, се поставя паралел между хомосексуалност и педофилия – един крайно негативен стереотип, който допринася за оформяне отрицателно отношение в обществото. Вредата, нанасяна от подобен стереотип, е свързана с поставянето на знак за равенство между педофилията, която е сексуално престъпление, и хомосексуалната ориентация, която е устойчива, непроменлива част от личностната идентичност. Внушаваният на публиката извод е, че хомосексуалните хора „по правило” са престъпници.
Стереотипите са много, но това, заради което изредих тези няколко на брой предразсъдъци и негативни стереотипи, е свързано с една единствена причина – липсват каквито и да било публични информационни политики, подпомагащи разбирането на това, защо хомосексуалността трябва да е един от защитените признаци. На практика обществото ни не само че не е информирано, но с промяната на информационната среда, с появата и мощното въздействие на социалните мрежи, то е дезинформирано, а съществуващите негативните стереотипи започнаха да се усилват и възпроизвеждат, да се превръщат в основен наратив, когато стане въпрос за правната защита и равнопоставеността по признаци, като сексуална ориентация или полова идентичност.
Напълно отсъства публична политика, която да се противопостави на този силен уличен наратив, заклеймяващ, маргинализиращ и на практика отхвърлящ онези членове на обществото, които имат различна от основната или най-разпространената сексуална ориентация. Счита се за нещо правомерно на тази общност да бъдат отказвани множество граждански и човешки права.
Достатъчно е само да спомена правото на личен и семеен живот – чл. 8 на Европейската конвенция за правата на човека или чл.7 от Хартата на основните европейски права. На практика отказът от достъп до правото на личен и семеен живот създава среда на сегрегация, в която членовете на ЛГБТИ общността са законово дискриминирани в упражняването на своите човешки права, нещо, което е абсурдно в страна – член на Европейския съюз. По-абсурдното е, че този проблем на практика не намира никаква публичност. Той не е нито аргументиран, нито защитен, нито има каквато и да било концепция от страна на законодателната и изпълнителната власти по отношение на минимално ниво на гаранция на човешките и гражданските права на тази общност.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ (БХК): Първо ще се спра на престъпленията, основани на сексуалната ориентация и половата идентичност, а след това на престъпленията, основани на пола.
„Престъпления от омраза“ не е юридически термин, а емоционално понятие. Целта му е да предаде на достъпен до всеки човек език какво представляват тези деяния. Понякога това създава объркване, че всяко нещо, което включва в себе си омраза, е престъпление от омраза или реч на омразата. Когато говорим за омраза, в сферата на политиката и международното право имаме предвид конкретно деяния, извършени на основата на определени признаци. Това са признаци, които обособяват цели групи в обществото, които формират някаква култура или формират някаква общност. Нямаме, например, общност на хора със сини очи, които имат собствена култура, но имаме общност на хората от един етнос. Очевиден пример са българите, ромите, турците, евреите. Имаме общности, обединени по религиозен признак – християни, мюсюлмани и т. н.
Същото важи и за сексуалната ориентация, където има малка особеност. Мнозинството от нас са хетеросексуални хора, които изпитват романтично и еротично привличане към противоположния пол. Това е част от нормата в обществото. На повечето от нас това не ни прави впечатление. Не е нещо, върху което разсъждаваме особено експлицитно.
Не е такъв случаят с тези от нас, които не са хетеросексуални, тоест изпитват романтично привличане към собствения си пол в една или друга степен, както и бисексуалните хора. Ние сме хора, които израстват в контекст, който ни е изцяло чужд и не можем да се идентифицираме с него. Затова когато станем жертва на престъпление, свързано с нашата идентичност, това има особено опустошителен ефект върху нас. Сексуалната ти ориентация не е нещо, от което можеш да избягаш. Ти можеш да го криеш, но когато веднъж бъдеш идентифициран през насилието като човек от тази общност, независимо че не го пише на челото ти, независимо дали действително си такъв, вече живееш в страх.
Такъв беше случаят с Михаил Стоянов. Ние и до ден днешен не знаем дали студентът Михаил Стоянов, който беше убит през 2008 г. в Борисовата градина, действително е бил гей. Извършителите на деянието обаче са си мислели, че той е.
Проблемът е, че българските власти бягат от темата за сексуалността, но най-вече що се отнася до нехетеросексуалните и трансджендър хората. Това поражда много проблеми. Като това, че децата, които израстват с тази идентичност, не получават необходима важна информация за себе си. Ще дам един пример. Наскоро разговарях с 16-годишно момче, вече сексуално активно с хора от същия пол, на което никой никога не беше казал, че трябва да използва презерватив. Аз изтръпнах. Защото това е опасно. И точно защото сексуалността ни не е без значение, държавата трябва да отчита кога престъпленията са извършени на основата на сексуалната ориентация на жертвата. Защо това трябва да е на дневен ред? Защото по признаците етнос, вероизповедание, сексуална ориентация и полова идентичност, увреждане, възраст или пол, хората, които са част от тези общности, се идентифицират с групата. Когато причината човек да бъде нападнат е тази негова идентичност, това означава, че всеки друг член от тази група утре може да бъде нападнат и да стане жертва на престъпление по същата причина. Причината за насилието не е че аз и Пенчо сме се скарали. Причината е, че другият човек, който и да е той, е част от групата мишена. Мишена е групата, а не индивидът.
Ако групата е обособена по етническа принадлежност, това може да крие сериозни опасности, напрежение между общностите. Но дори от общности, от които не очакваме бурна ответна реакция на съпротивление – като сексуалните малцинства, това все пак рефлектира върху цялата общност и създава чувството за несигурност, създава недоверие в институциите, подронва демокрацията, подронва ни като общество, защото важното за едно общество е кохезията – да сме заедно, да сме една глобална общност, въпреки всички различия помежду ни. Ето защо има значение когато аз, като жертва, отида в полицията, при прокурора и след това в съда, да знам, че те разбират и знаят защо ми се е случило насилието.
Хората, които са убили Михаил Стоянов, много добре са знаели, че не е редно да се убиват или нападат хора (по делото е прието, че целта им не е била да убиват, това се е случило между другото), но въпреки това са го направили, защото са мислели, че имат извинение – че принадлежността на Михаил Стоянов към определена група ги извинява. Дали ще е ром, дали ще е бежанец, дали ще е мюсюлманин, евреин, дори християнин – членове на мнозинството също могат да станат жертва на такова престъпление – това няма значение. Важно е, че те са мислели, че деянието им е извинено заради това, че жертвата им принадлежи към такава група. Затова е важно накрая, когато съдът обявява своето решение, извършителите да чуят, че това не ги извинява. Нужно е хората, които принадлежат към съответната общност, и всички ние да чуем, че има справедливост, че държавата разбира причината и не извинява извършителя. Това би било послание към нас като жертви и послание към извършителите и бъдещи потенциални извършители.
За съжаление сексуалната ориентация и половата идентичност не са признати от българския Наказателен кодекс като квалифициращи обстоятелства. Това са определени обстоятелства при извършването на едно престъпление (ако например е извършено въз основата на расата, етноса или вероизповеданието на дадено лице), които, ако са налице, предвиждат по-тежко наказание. Тук е от значение не само по-тежкото наказание. Теоретично, въпреки че на практика не се случва така, когато даден извършител на престъпление е в затвора, трябва с него да работи психолог или социален работник, за да се предотврати възможността от рецидив когато този човек излезе от затвора. Иначе надали ще променим нещо в съзнанието му.
Поведенческите науки се занимават с това да работят за позитивна промяна в поведението на хората. Без да работиш върху причините, които са довели до съответно престъпление, няма да постигнеш никаква промяна.
Следващото важно нещо е статистиката. Когато отчитаме кой е факторът, довел до дадено престъпление, в случая сексуалната ориентация или половата идентичност, ще имаме картина за това доколко такива нагласи съществуват в обществото и ще имаме по-ясна представа с какви средства трябва да се борим за тяхното преодоляване.
Няма да се спирам на правата на сексуалните малцинства, било то еднополови бракове, осиновяване на деца или други. Ще се спра на физическата безопасност и сигурността. Не държа някой да ме харесва или да е съгласен с мен, но държа да не ме замерва с камъни и брадви. Става въпрос за базисна цивилизованост.
От много години към българския законодател са отправяни призиви да включи сексуалната ориентация и половата идентичност като квалифициращи признаци в Наказателния кодекс, но отзив няма. То обаче не е причина да не правим статистика какво се случва. Полицията има средства, с които може да го прави. Имаме ли такава статистика, може би законодателят ще бъде по-убеден от нуждата да адресира този проблем, като се знае неговият размер.
Тъй като това не се прави, две неправителствени организации – Фондация ГЛАС и младежката ЛГБТ организация „Действие“, през изминалата година публикуваха две свои проучвания по въпроса. Провели са две онлайн анкети сред нашата общност, в които респондентите са питани претърпявали ли са някакви инциденти, които могат да се опишат като престъпления от омраза. Тези анкети съдържат въпроси, които не са съсредоточени само върху наказателно-правната сфера, а включват и деяния, които могат да бъдат квалифицирани като дискриминация. Тя не е престъпление, а гражданско или административно правонарушение. Сред въпросите има такива за насилие, за закани. С няколко цифри ще илюстрирам част от находките.
Първо ще спомена данните на Фондация ГЛАС. Анкетата е проведена през 2017 г. От получените отговори само 33 са идентифицирани като достатъчно качествени, за да могат да се извлекат данни от тях. Въпросите са за претърпяна дискриминация, включително подформи, съставляващи престъпления. Нито един от тези 33 случая не е бил съобщаван в полицията. От видовете прояви на дискриминация 73% са заплахи, физическо нападение – 15%, сексуално насилие – 3%, достъп до обществени услуги – 3%, отказ от достъп до заетост – 3%, домашно насилие – 3%. Около 60% от инцидентите са се случили в училище (възможно е диспропорционален дял от респондентите да са ученици), 20% са се случили у дома, 10% в бар и 10% на улицата. 24 от 33-те случая са случаи на заплахи, 75% от запитаните са мъже от 15 до 24-годишна възраст, 8% са транссексуални лица, 4% са лесбийки.
Данни на Сдружение „ЛГБТ Действие“. Отново онлайн анкета. Идентифицирали са 16 инцидента, съобщени от пострадали лица и 9 – от свидетели. 64% от участниците в тяхното проучване се гей мъже, 12% са лесбийки, 8% са транссексуални жени, 16% са транссексуални мъже. Преобладаващата част от случаите – 35%, са се случили на улицата, 19% – в здравно отделение (става въпрос за отказ от здравни услуги), 11% – в дома (тоест вкъщи нехетеросексуалните и трансджендър хората търпят дискриминационни отношения; анкетата не покрива единствено престъпления. Това могат да бъдат други прояви на дискриминационно отношение, например реч на омразата), 11% – в учебното заведение, 12% – администрацията, 12% – в питейни заведения.
Причините, поради които не са докладвали в полицията, са страх, липса на доверие, че ще получат адекватно отношение от страна на полицията, а няма да бъдат подигравани и унижавани. Такива са били техните очаквания.
Най-голям процент е отказът от услуги, което е правонарушение по реда на Закона за защита от дискриминация; 27% са реч на омразата; 13% са посегателство срещу имущество, 10% са заплахи, 7% – опит за нападения на улицата, 7% са опит за убийство, и 3% – физическо насилие. При толкова малко анкетирани тези проценти дават малко изкривена картина, но това е картината, която са добили от анкетата. Моите впечатления са, че тази картина е непредставителна по редица причини, най-вече заради смесването на престъпления с прояви на дискриминация, които не са престъпления. Множество са наблюденията през годините на наши организации, включително на БХК, на случаи на престъпления от омраза срещу нехетеросексуални и трансджендър хора и свързани с етнически и религиозни малцинства. Има проблеми при разследването, при квалификацията на тези деяния било в прокуратурата, било в съда. Това са теми, върху които има нужда да говорим повече.
Събирането на статистика е такъв път. Ето пример за такова престъпление. При разследващ полицай отиват по повод на такъв случай. Той попълва формуляр, наречен „Съобщение за извършено престъпление“. В този формуляр има две графи, които се отнасят към нашия разговор – „пол“ и „етнос“. Разширяването на графата „етнос“ с „вероизповедание, сексуална ориентация, полова идентичност“ може да промени картината, да ни помогне да имаме повече данни за това колко такива деяния се случват.
България е член на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). С Решение № 9 на министрите на ОССЕ от декември 2009 г. се изисква държавите членки на ОССЕ да събират, съхраняват и публикуват достоверни сведения и достатъчно подробни статистически данни за престъпленията от омраза, включително броя на случаите, докладвани на правоохранителните органи, броя на образуваните наказателни дела и броят на наложените присъди. Тук говорим за неща, които дори не са стигнали до съд, да бъдат отчетени като статистика. България предоставя такива данни. Те могат да се видят на сайта на ОССЕ, Бюрото за демократични институции, където българската прокуратура предоставя данни за престъпления по хулигански подбуди. Защо? Защото в членовете, които касаят този въпрос, хулиганските, расистките и ксенофобските подбуди са изредени заедно.
Какво са хулигански подбуди? В днешния ни разговор те замъгляват общата картина. От голям брой такива престъпления, които са регистрирани и извършителите са изправени пред съда, всъщност тези, които касаят расистки и ксенофобски подбуди, са не повече от две на година. Спекулирам, защото реална картина ние нямаме. В тези статистики не влизат деянията, извършени на основата на сексуална ориентация и полова идентичност. А би трябвало.
Освен сексуалната ориентация и половата идентичност има и друг признак, който сме изпуснали. Почти никога не се говори за престъпления, извършени по признак „пол“. А това е едно от най-фундаменталните неща, които ни определят като личности и разделят нашите общества, независимо къде на земното кълбо се намираме. Преди няколко години бях в едно радиопредаване и говорих за случая на Нона Славова, момиче от Пловдив, което беше залято с боя от своето бивше гадже, защото му била изневерила. Той с негови приятели я примамили и докато той я баламосвал, неговите приятели я залели с боя и я заснели с телефон – един вид отмъщение, че му била изневерила. Обясних в това радиопредаване, че това престъпление е извършено на основата на пол. Звучи екзотично. Радиоводещата каза, че той не я е нападнал, защото е жена, а защото му е изневерила. Каза, че това е заради чувства, а не заради нейния пол. Не съм съгласен. Той е мислил, че това е допустимо, защото му се дължи уважение от страна на жените, а неговите приятели са смятали, че жената трябва да си знае мястото и че трябва да бъде поставена на мястото ѝ за това, което е извършила. Всъщност т. нар. „изневяра“ е станала след като вече са се разделили, тоест неговата „собственост“ върху нея, върху нейните желания, върху нейното тяло, върху нейните мисли и чувства, очевидно в представите му се разпростират отвъд тяхната връзка, отвъд нейното съгласие за участие във връзка с него. Ако той и неговите приятели нямаха съзнание за това, надали то щеше да се случи. Радиоводещата обаче не възприе тази идея.
Друг пример. На 4 март 2013 г. Петя Тодорова е убита в Западния парк в София от двама мъже. Единият е имал връзка с нея, но не като гаджета, а чисто сексуална. Другият е бил негов приятел. Причината за нападението е, че тя е забременяла и отказала да направи аборт. Не е имала никакви претенции към бащата, съобщила му е, че е бременна и той ѝ наредил тя да направи аборт, защото смятал, че има право да се разпореди с тялото ѝ – не е искал тя да роди това дете. Тя отказала. Той я поканил на среща в Западния парк и заедно с неговия приятел я убиват по особено жесток начин. Въпросният извършител Азов има истории на сексистки посегателства, които могат да бъдат наречени „насилие над жени, с които е имал връзки“. Като говорим за „домашното насилие“ някак стесняваме кръга на това, за което говорим, защото по подразбиране то е нещо, което се случва в дадено семейство. Затова аз предпочитам да го наричам „насилие, основано на пола“. То е свързано с техните интимни отношения, с обичайното чувство на собственост на един мъж над една жена.
Миналата година имаше остри дебати около Истанбулската конвенция, която наричат Конвенция за защита от домашното насилие. В заглавието ѝ пише още „и основано над пола насилие“. Българският законодател не схвана това и продължава да говори само за домашно насилие. Това са две неща. Така че в предметния обхват на тази конвенция има две неща – домашно насилие и основано на пола насилие. Заради второто нещо в Конвенцията пише за „джендър“ – тази страшна дума, чието значение през миналата година беше удавено в лъжи. „Джендър“ означава род, граматичен род. Когато в края на ХIХ и началото на ХХ век в Западна Европа и Съединените щати жените започват да се борят за правото си да гласуват, един от основните аргументи срещу тях е, че женският пол е биологично предопределен да е подчинен, да е по-глупав, да не може да участва в обществения живот, а да е по-отдаден на готвенето, чистенето, кърменето. Опонентите на правото на жените да гласуват казват: „Вие сте биологично предопределени за други работи, защото иначе утре ще ни карате нас, мъжете, да кърмим“. Това са реални доводи, които се чуват през ХVII, XVIII, XIX век. Затова през 70-те години на ХХ век феминистките вземат от езикознанието граматичното понятие „род“, за да означат с него онези обертонове на пола, неща, които са свързани с телесния пол, но не са телесен пол. Това са социални проявления на пола, неща, на които културата е отдала някакви значения, като ги свързва с пола („женски“ и „мъжки“ качества), но реално те не са основани пола; не следват естествено биологически от него. Обличането на момченцата в синьо и на момиченцата в розово няма нищо общо с пола. Това са цветове, физически явления, на които културата ни е отдала някакво значение. „Ето това е джендър“ – казват феминистките. Това е най-елементарният пример, но той има много други проявления, които пречат на равенството на жените и в съвременното общество – нищо, че могат да гласуват, нищо, че формално могат да участват в определени професии, които традиционно се смятат за мъжки. Това означава „джендър“.
Когато говорим за домашно насилие, не бива да забравяме насилието, основано на пола, което може да има измерение извън дома. Това е много голям разговор, но за съжаление през миналата година опропастихме един шанс да се случи. Надявам се да се замислим и следващия път, когато ни се отвори такъв шанс, той да се случи.
адв.МИХАИЛ ЕКИМДЖИЕВ: Живея и работя в Пловдив. От четвърт век работя в областта на правата на човека – дела пред Европейския съд за правата на човека, дела по Закона за отговорността на държавата.
От програмата и от някои щрихи в изказванията разбрах, че системният проблем за липсата в българското наказателно право на по-тежка квалификация на престъпленията, мотивирани от сексуалната ориентация и/или от сексуалната идентичност на жертвата, са били дискутирани в предишните панели. Затова конкретно ще насоча вниманието към казуса на Михаил Стоянов който е емблематичен и който разкрива тези, а и някои необсъдени до момента аспекти на дискриминационно бездействие на българските власти, като се започне от липсата на законодателна уредба за престъпления, извършени по хомофобски подбуди и се стигне до липсата на разследване и наказване на тези подбуди.
Какви са относимите факти? Действието се развива на 30 септември 2008 г. в Борисовата градина на София. След употреба на алкохол, около 21 часа, когато паркът все още е оживен, група младежи решават рутинно (както си признават по-късно при разследването) да „прочистят“ Борисовата градина от хомосексуалисти. Това е техен израз, взет от обвинителния акт и от техните самопризнания. Насочват се, както обичайно, към част от парка, близо до алея „Яворов“, където знаят, че хора с нетрадиционна сексуална ориентация търсят запознанства. Там (по данни от разследването) те и друг път били „прочиствали“ на парка от неподходящи хора. Виждат Михаил Стоянов – 25-годишен, студент по медицина, за когото само предполагат, че е хомосексуалист. Без да провокира с нищо нападателите, Михаил е пребит зверски с ритници, с юмруци. Получава увреждания, причинени от задушаване, несъвместими с живота. Прокуратурата действа сравнително адекватно. Тя повдига обвинение и внася обвинителен акт за убийство, квалифицирано по два от тежките състава на чл. 116, ал. 1 от Наказателния кодекс. Точка 6 – убийство, извършено с особена жестокост и по особено мъчителен за жертвата начин и т. 11 – убийство, извършено по хулигански подбуди.
При липса на специален състав в Наказателния кодекс за убийство по сексуални или по хомофобски подбуди, квалификацията по т.11 единствена се доближава до мотивите на извършителите. Хулиганството и „хулиганските подбуди“, по смисъла на чл.116, ал.1, т.11 от НК, изразяват грубо неуважение към обществото, към негови основни правни и морални принципи. Член 6 от Конституцията и чл. 14 от Европейската конвенция за правата на човека са точно такива принципи, прогласяващи равенството пред закона и забраната за дискриминация, базирана, inter alia, на пол и сексуална ориентация. Ето защо мотивът „да се прочисти паркът от хомосексуалисти“ явно е несъвместим с тези фундаментални правни принципи и изразява бруталното им незачитане. Ето защо, при липса на специална правна уредба на „убийствата от омраза“, той може да се интерпретира като „хулиганска подбуда“.
И докато прокуратурата е сравнително адекватна, то какво правят националните съдилища? Трите инстанции – Софийски градски съд, Софийски апелативен съд и Върховен касационен съд, оправдават подсъдимите по т. 11, визираща хулиганските подбуди, въпреки че още в началото на процеса те признават, че са извършили нападението, водени от омраза към хората с хомосексуална ориентация. Според националните съдилища, това е нещо различно от хулиганството и поради липсата на специална правна норма за убийство по хомофобски подбуди те са оправдани по т.11. Признати са за виновни по чл. 116, т. 6 – убийство по особено мъчителен за жертвата начин.
Подготвяйки жалбата до Европейския съд за правата на човека в Страсбург си дадох сметка за нещо, което ме шокира. Дори това убийство реално да не е извършено по хомофобски подбуди, защото извършителите отнемат джиесема на Михаил, тази защитна теза може да е успешна адвокатска стратегия. „Признавайки“, че са убили Михаил Стоянов по хомофобски подбуди, подсъдимите получават по-леко наказание, първо, защото формално е налице „самопризнание“ и второ, защото некриминализираните хомофобски подбуди изключват хулиганските подбуди по смисъла на чл.116, ал.1, т.11 от НК. Така, изтъквайки на преден план хомофобски подбуди, убийците на Михаил избягват хулиганските подбуди, както и убийство с цел грабеж, защото ако беше прието, че мотивът на престъплението е отнемане на телефона, наказанието би било по-тежко. Отделно от това смекчаващо отговорността обстоятелство е самото „самопризнание“, въпреки вероятността то да е фиктивно. Така, според българския НК, убийството на човек от омраза, само защото е смятан за хомосексуалист е по-леко престъпление от убийство по хулиганско подбуди и от убийство, целящо грабеж. В случая „признанието“ на хомофобския мотив, както беше посочено, осигурява едновременно две основания за присъждане на по-леко наказание. Тази ситуация драматично се конфронтира със стандартите на Европейския съд за правата на човека, обективирани, inter alia, в параграфи 155-160 на Решението от 2005 г. по делото Начова срещу България. В тях изрично е подчертано, че престъпленията от омраза и по-специално мотивираните от етническа омраза убийства подкопават самите основи на демократичното общество.
Какви са акцентите на жалбата пред Европейския съд за правата на човека в Страсбург?
– На първо място не е изпълнено позитивното задължение на държавата за ефикасно разследване на случаите, водещи до лишаване от живот, попадащи в предметния обхват на чл. 2 от Конвенцията. Важен критерий за ефективност и пълнота на разследването е изясняването на подбудите и мотивите на извършителите, за да могат тези престъпления да бъдат разпознаваеми от разследващите и от съда и субективната им страна да бъде точно дефинирана. Само тогава обществото и държавата биха могли да вземат подходящи мерки за преодоляването н този проблем. Не случайно статистиките на полицията и прокуратурата в България не отчитат хомофобските подбуди на престъпленията. Включването им в тези статистики би представлявало институционално признание, че такъв проблем съществува, че на национално ниво той е разпознаваем, респективно, че трябва да бъдат взети адекватни мерки за неговото решаване. Мерките, от своя страна, означават повече отговорност, повече работа, от които българските институции рефлекторно бягат.
Дискриминацията в случая е свързана с чл.2. На първо място заради липсата на законодателна уредба в чл. 116 на убийствата, мотивирани от сексуалната ориентация и/или от сексуалната идентичност на жертвите.
– Освен че не квалифицират убийството на Михаил като извършено по хулигански подбуди, нито един от съдебните състави не отчита „признатите“ от извършителите хомофобски мотиви като отегчаващо отговорността обстоятелство. Така съдът имплицитно приема, че това е общественоприемлив мотив, който не рефлектира върху тежестта на наказанието. Само Апелативният съд в София посочва като отегчаващо отговорността обстоятелство факта, че подсъдимите признават за други подобни нападения, но акцентът е върху системността на насилието, а не че то е насочено срещу лица с хомосексуална ориентация. Специфичният хомофобски мотив на това убийство от омраза по никакъв начин не е отразен от българските съдилища, освен като „бонус“ за самопризнанието на подсъдимите, изключващ хулиганските подбуди на престъплението и смекчаващ наложените им наказания.
Ето защо вторият аспект на дискриминацията, който съм развил пред ЕСПЧ, е, че при убийството на М.Стоянов хомофобските подбуди не са квалифицирани като отегчаващи отговорността обстоятелства.
– Третият аспект на дискриминацията, който съм засегнал, е, че малцинствената група, към която извършителите на убийството са предполагали, че принадлежи Михаил, е по-незащитена от закона в сравнение с други малцинствени групи, които след измененията в НК от 2011 г., получават по-интензивна наказателно-правна защита срещу убийства, мотивирани от расова и етническа принадлежност, както и срещу тези, извършени по ксенофобски подбуди.
Според ЕСПЧ, когато има доклади, констатиращи, че дадена малцинствена група е по-уязвима заради установени прояви на агресия и нетолерантност към нея, съответната държава е длъжна ефективно да разследва за евентуални дискриминационни мотиви при малтретиране на представители на същата група (решенията по делата Огнянова и Чобан срещу България). В случая има доклад на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността, маркиращ проблема с незащитеността и уязвимостта на хомосексуалните лица в България. Има и доклади на БХК в тази насока. Фактът, че въпреки това, на законодателно ниво, и на ниво съдебна практика не са предприети адекватни мерки за минимализирането на риска от насилие спрямо това малцинство, означава, че държавата не е изпълнила това позитивно задължение. Така и този аспект на пряка дискриминация е осъществен.
Жалбата е регистрирана миналата година. Очаквам бързо развитие, защото по принцип ЕСПЧ дава приоритет на такъв тип дела, свързани с нарушения на чл. 2 – право на живот. Ще се радвам да имаме добри поводи да обсъждаме развитието на казуса в Страсбург.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ (БХК): Ще спомена интересен факт от нашата практика по два случая срещу роми. Правната ни програма в БХК се сблъска с проблема, че прокуратурата и в двата случая (в Пазарджик и Варна) квалифицира деянията срещу роми като извършени по ксенофобски подбуди, а не по расистки подбуди – един вид ромите са чужденци в България. Хулиганските, расистките и ксенофобските подбуди са заедно в съставите за убийство и телесните повреди в Наказателния кодекс.
РОБЕРТ ДЖЕРАСИ (ОЕБ „Шалом“): Ще започна с еврейски анекдоти. Когато ние си разказваме вицове, това е хумор, когато другите разказват вицове за нас, това е антисемитизъм.
При нас обикновено всички спорове се решават от равина. При него идват двама евреи, които имат някакъв спор. Равинът казал на единия да изложи своята теза. Изслушал го с внимание и казал: „Да, прав си“. След това изслушал тезата и на другия и казал отново: „Да, прав си“. Жената на равина се учудила – как може и единият да е прав, и другият да е прав?! Той я погледнал и казал: „Да, и ти си права“. Всички сме прави, но въпросът е кой ни чува?!
На снимките, които виждате в тази зала на Историческия музей в Пловдив, има много хора. Сигурен съм, че между тях има българи, евреи, турци, арменци, които са участвали за освобождението и съединението на България. Всички те са били патриоти и са се борили за свободна щастлива България, за да осъществят надписа „Съединението прави силата“.
Намираме се в една прекрасна зала. Идеята е била тя да бъде парламент. Сутринта чухме стих – че расте седмият хълм на омразата в Пловдив. Това ми напомня на купищата отпадъци от пластмаса в Тихия океан и ме навежда на мисълта докъде ще стигнем в собственото си самоунищожаване и разединение. Защото в момента политиката на разединение е много силна в България. Със закона на римското право „Разделяй и владей“ става много по-лесно да се манипулира общността в неща, в които политиците имат интерес да се реализират.
Обикновено след подобни конференции семитизмът не става по-малко. До какво ще доведат подобни конференции? Понякога остава въпросът: и какво от това?! Усилията, които полагаме, не се чуват в обществото. То е силно манипулирано, силно облъчено от медиите и от кресливи говорители, които саботираха приемането на Истанбулската конвенция, сринаха Стратегията за децата и доведоха до паническо оттегляне на тази стратегия, без тя да бъде изобщо дискутирана и обяснена за какво става въпрос. В обществото и във властимащите има страх да се говори по тези пиперливи теми и те да се обясняват на хората. Най-лесно е темата да се замете под масата и въпросът да се приключи.
Ще Ви покажа какво правим за регистриране и реакция на събития от типа на реч на омразата и престъпления от омраза.
Принадлежа към модерна религиозна общност. Юдаизмът е най-старата религия. Затова би трябвало да се счита, че е много схоластична, че не подлежи на промяна. За щастие ние търпим промяна и развитие за разлика от други религии.
Председателят на Централния израилтянски духовен съвет беше на едно събитие с фланелка с надпис „Омразата не е кашерна“. Беше демонстрирана изключителната подкрепа на еврейската общност към правата и възможностите на хомосексулните и хетеросексуалните в България. Ние се съобразяваме с това, което става, оценяваме го.
Ще Ви покажа слайдове с неща, които са се случвали в страната, и реакцията на властта и отговорните институции по темата за омразата.
На 20 април 2019 г. кметът на Дупница реагира във връзка с разпространени колажи на Хитлер. В града бяха разлепени покани за събитие, отбелязващо 20 април – рождения ден на Хитлер. Едновременно с това пред съдебната палата в Бургас бяха залепени плакати с лика на Хитлер и покана за панихида в еврейските гробища. Каква наглост! Гаврата е пълна. Но каква е реакцията на властта? Сезирахме прокуратурата в Бургас. Отговорът беше, че не виждат нарушение на каквито и да било закони в държавата и не могат да повдигнат обвинение по този въпрос.
За щастие в Дупница въпросът беше третиран по друг начин. Кметът излезе със становище, което беше публикувано. Взеха се мерки и прокуратурата продължава да разследва случая и да се търси виновникът. Със задоволство мога да кажа, че Апелативната прокуратура в София се самосезира и отмени решението на Бургаската прокуратура за ненамиране на казус в случая.
Друг интересен казус. Имаме писмо-отговор от Охранителна полиция във връзка с рок-концерт, организиран в Маймунарника от една от бандите, която пропагандира директно профашистки и националистически призиви.Често пъти вдигат ръка – хитлеристкия поздрав. Нашата контактна точка е г-н Звездомир Колев – началник на Охранителната полиция в София, който ни информира, че са взети всички мерки това да не се случи. За щастие там нещата са под контрол.
Имаме и друг отговор от Районната прокуратура в Сливен. Там върху дома на председателя на Организацията на евреите „Шалом“ беше изрисуван пречупен кръст и други фашистки надписи. Заключението на прокуратурата е: „Отказвам да образувам наказателно производство и прекратявам преписката, тъй като не е установено нарушение в този случай.
Преди няколко дни се състоя безпрецедентна среща на главния прокурор г-н Сотир Цацаров с председателя на ОЕБ „Шалом“ г-н Александър Оскар, с министъра на вътрешните работи г-н Младен Маринов, с националния координатор за борба с антисемитизма Георг Георгиев и Главната прокуратура, представена от заместник-главния прокурор Иван Гешев и говорителя Румяна Арнаудова. Това беше в резултат на перманентната и последователна политика на нашата организация – да сезираме и да говорим с властта и провоохранителните органи за необходимостта от промени в Наказателния кодекс. Резултатът от срещата е: от прокуратурата са споделили, че в момента са с вързани ръце от съществуващата законодателна рамка, когато става въпрос за прояви, които се характеризират с проповядване и подбуждане към дискриминация и омраза. В най-добрия случай би могло да се наложи административно наказание, но не и ефективно. Досега преобладаващата част от регистрираните престъпления, свързани с поставянето на публично място на отличителни знаци и символи на неонацистка и неофашистка идеология са квалифицирани като хулигански прояви.
Действията, които предстоят оттук нататък, ще бъдат общи. ОЕБ „Шалом“, главният координатор за борба срещу антисемитизма ще изпратят официално писмо до народните представители, с което ще настояват за законодателна инициатива за промени в Наказателния кодекс. Тези промени ща засегнат конкретно разпоредбите, касаещи престъпления, мотивирани от предразсъдъци, реч на омразата и дискриминацията. Ще се настоява за увеличаване на предвидените наказания, като тези мотиви ще се считат за утежняващ фактор. По текста на писмото вече се работи от контактната група към Координатора за борба с антисемитизма.
Това е хубава новина. Надявам се всички да бъдем щастливи, ако действително с тази законодателна инициатива успеем да направим това, което говорим на тази конференция.
Накрая искам да завърша с един смешен отговор. След нацистката конференция, която се състоя на 21 април след рождения ден на Хитлер в София, където се събраха представители на крайно десните неонацистки групировки от Европа, имаше интервю по btv с г-жа Ризова. Ние информирахме СЕМ. Под нашето писмо се подписаха Българският хелзинкски комитет и още 11 неправителствени организации. Ето и отговора на СЕМ:
„Във връзка с постъпилата Ваша жалба до Съвета за електронни медии по повод предаване, което според Вас нарушава разпоредбите на чл. 10, ал. 1, т. 5 и 6 от Закона за радиото и телевизията, бе извършена проверка на програмата на btv, предаването „Лице в лице“, излъчено на 22 април. Направената проверка не установи в предаването наличие на нетърпимост или изказвания, които подбуждат към ненавист. Btv изпълнява задълженията си да гарантира правото на информация на зрителите и правото на свободно изразяване на мнения. Мониторингът не отчете наличието на нарушения на разпоредбите по горните членове.“
Писмото даже не е подписано от председателя, а „за председателя“ и някой се е подписал. Ако считате, че в такъв тип изказвания няма нищо укоримо, значи имаме проблем в цялостната политика в нашата държава.
Накрая ще кажа, че България е в Европа, а Европа спи! В момента има огромен подем на всички неонацистки и неофашистки организации и движения. Нещата не отиват на добре. Затова е още по-важно да продължим да се борим срещу онова, което се случва. Иначе много скоро и нас ще ни залее тази вълна.
КРАСИМИР КЪНЕВ(БХК): Не съм изненадан от реакцията на СЕМ. Смятам, че адресат на това писмо трябваше да бъде Комисията за защита от дискриминация. Прокуратурата казва, че ръцете са й вързани от законодателството. В момента правим изследване по Закона за защита от дискриминация и по Наказателния кодекс. Различно е обаче отношението на прокуратурата за слово на омраза, отправено от малцинствата към мнозинството. Ще публикуваме драстични примери в това отношение.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ (БХК): Един пример, свързан с това, че ръцете на прокуратурата не са вързани. Ето решение от 2012 г. на Пловдивския апелативен съд, който потвърждава решение на Пазарджишкия съд: „Пазарджишкият съд е признал двамата подсъдими за виновни за това, че през август 2009 г. в съучастие като съизвършители чрез ушиване на червено знаме с бял кръг в средата с изрисувана фашистка свастика в кръга – пречупен кръст, което е знамето на нацистка Германия от 1933 до 1945 г., и окачване знамето на комина на една фабрика в нощта на 19 срещу 20 април 2009 г. са проповядвали фашистка идеология, което е престъпление по Наказателния кодекс, поради което на основание чл. 108, ал. 1 от Наказателния кодекс са осъдени на глоба в размер на по 5 хил. лв., платими в полза на държавата по бюджета на съдебната власт.“
РОБЕРТ ДЖЕРАСИ (ОЕБ „Шалом“): Преди около 2 години двама души пикаят върху фасадата на Синагогата и след това пишат „Смърт на евреите“. Предадохме записа от охранителните камери като доказателство. Хората бяха намерени. В решението на прокуратурата се казваше, че уринирането на вратата на Синагогата било облекчаване на физиологическите нужди, а надписът бил изразяване на свободно мнение чрез художествени средства.
Модели и степени на намеса на държавата в защита на малцинствата и противодействие на престъпленията от расизъм, ксенофобия и нетолерантност
Работна среща с представители на публичните институции в Пловдив
18 юни 2019 г.
КРАСИМИР КЪНЕВ (БХК): Искаме да чуем общите Ви виждания за дискриминацията и престъпленията от омраза, защото има жалба в Европейския съд за правата на човека в Страсбург от 55 жалбоподатели роми във Войводиново. Ние водим това дело, защото те се оплакаха на нас, че са прогонени от техните домове заради тяхната ромска етническа принадлежност. Броят на прогонените не е 55, а много по-голям. Ние поискахме привременни мерки от Европейския съд и той даде такива за 16 от най-уязвимите жалбоподатели. Повечето от тези, които трябва да бъдат устроени с жилища, са деца. Тези привременни мерки досега не са изпълнени. Хората не са на улицата. Някои са си наели жилища, други са при близки. Вероятно по тази причина има допълнително нарушение на Европейската конвенция за правата на човека. Европейският съд е дал приоритет на това дело – нещо, което става изключително рядко, защото за някое дело в Страсбург се чака около 10-ина години, а привременни мерки се дават изключително рядко.
Тези хора имат жалба и към прокуратурата. Не са посочили адрес, на който да получат отговор, но са посочили лице в кв. Столипиново, което им помага. Досега не са получили никакъв отговор.
Аз съм сезирал главния прокурор, но той прехвърли въпроса към местната прокуратура в Пловдив. Районната прокуратура издаде постановление, но Окръжната прокуратура го отмени. Сега Районната прокуратура разглежда фактите в съответствие с указанията на Окръжната прокуратура, но това се проточи дълго време.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА (БХК): Бихме искали да получим информация от всяка институция.Затова и поканихме всички вас на тази работна среща.
ПЕТЪР ГРАМАТИКОВ (община Пловдив, дирекция „Социална политика“): В региона има силна концентрация на уязвими групи. Те взимат по-високи пенсии, което ги изключва от европроекти. През последните години наредбите на местната власт бяха съобразени с изискванията и препоръките на неправителствените организации и на най-новите решения на международното хуманитарно право. Има осъзнаване, че местната власт няма право на самоинициативи в области като вещни права, религиозни свободи и др., за които да си измисля наредби, методики и т.н., а трябва да транспонира националното и международното законодателство. Това се прави в синхрон между всички служби. Наблюдават се адекватни реакции. В случая с Катуница не се допуснаха ексцесии. Прави се много за запазване статуквото на Пловдив като европейска столица на етническата и религиозната толерантност, независимо че според някои омразата израствала „като седмото тепе на гр. Пловдив“.
Общината подкрепя местните етнически и религиозни общности. Всяка година правим среща на представители на всички държавни институции с религиозните и етническите общности. Пие се кафе на толерантността. Дори един от предишните заместник-кметове, който беше спортист, каза: „Аз никога не съм пил кафе в живота си, но отпих глътка от това кафе, за да не наруша традицията“.
Винаги честваме годишнините от спасяването на българските евреи, но никой политик не спомена, че освен тях Царство България е спасило и ромите, а според статистиките в Царство България са живели 147 хил. циганина.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Моля да ни представите профил на етническите малцинства в община Пловдив. И предвидените основни мерки в Общинската стратегия за интеграция на малцинствата?
ПЕТЪР ГРАМАТИКОВ: Сега започваме нов проект за социални жилища за крайно нуждаещи се. В общината има ромски и турски етнос. Арменската емиграция е в Пловдив от няколко стотин години. Между етносите има великолепни отношения. Отношенията между арменци и турци са приятелски. Имаме голяма руско-езична общност от Украйна и Руската федерация. Имаме генерален консул на Турция, Мароко, Венецуела, Германия.
Относно ромската общност – според статистиката в Столипиново живеят около 100 хил. роми.
СТОЯН ИМАНДИЕВ (Областна дирекция на МВР): Относно данните, които събираме – ве разделяме гражданите по етноси и религии. За нас са важни външните белези на лицата, които могат да помогнат за разкриването на престъпленията.Статистика за престъпления от омраза не можем да предоставим.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Би трябвало да разследвате дали дадено престъпление е извършено по съответен защитен мотив.
СТОЯН ИМАНДИЕВ: Когато има побой, записваме „по хулигански подбуди“. Правната квалификация се дава от прокуратурата. Тя са органът, който води досъдебното производство. В моята кариера лично аз не съм се сблъсквал с престъпления от омраза. Имал съм престъпления по пиянски подбуди, съседски раздори, но при нас статистика дали е турчин, българин, ром или арменец не се води. Имаме разделение само дали е български или чужд гражданин.
МВР не регистрира престъпления от омраза. При условие че има данни за такова престъпление и има характеристики, които да го класифицират към престъпление от омраза, ние бихме могли да започнем да ги класифицираме така.
ГИНКА ЛАЗАРОВА (Окръжна прокуратура – Пловдив): За днешната среща се опитах да взема и представя информация от статистическите таблици за престъпления, свързани с раса, етнос, религия, ксенофобия. Двата члена в Наказателния кодекс за тези престъпления са чл. 162 и чл. 164.
За 2017 г. е имало две такива преписки в Районната прокуратура в Пловдив, а за 2018 г. – една. Извършителите са били роми, а пострадалите – не роми. Останалите престъпления – за убийство, за нанасяне на телесни повреди, са в текстове, отнасящи се до хулигански подбуди. Изброени са признаци на престъплението, които могат да се отнасят до субекти по отношение на раса, но това не може да се разбере освен ако не се разгледат конкретните актове. От обобщените таблици за прокуратурата не може да се извлече такава информация.
Не мога да кажа престъпленията с какви признаци са. Например в чл. 131 – за нанасяне на телесна повреда, има 12 точки. Самата т. 12 е хулигански подбуди, ксенофобски, расистки, по полови признаци и т. н.
Когато се снема самоличността на обвиняем или на свидетел, в съда и в досъдебното производство се срещат най-различни варианти. „Български гражданин“ е обективен признак, но етносът при снемането на самоличността е въпрос на самоопределяне. Един казва „българин“, друг казва „циганин“. Така че и тук статистиката не е точна.
При мен имаше жалба от Войводиново, от Васил Къдринов, подписана от 12 души, но пишеше, че е от Българския хелзинкски комитет. Имаше оплаквания от действията на кмета на Войводиново и от действията на полицията. Никъде в жалбата не пишеше, че са изгонени, защото са цигани. Имаше оплакване, че са насила изведени от жилищата си. От полицията беше направена проверка срещу полицаите, която беше приложена. Аз съм се произнесла по тази жалба и това е изпратено на адреса в Столипиново, който са посочили тези 12 души.
ИВАНКА АНГЕЛОВА (с. Войводиново): Дойдоха двама полицаи от Пловдив, единият обиколи къщата,а кметът влезе. Тръгнаха да ни трепят, да ни бият. Кметът ми каза: „Ваня, взимай каквото ще взимаш и изчезвай. Ще горите.“ Нямаме подкрепа от никой.
ГИНКА ЛАЗАРОВА: Може би става въпрос за нещо, с което не съм запозната. В жалбата на 12-те души нищо такова не беше споменато. Хората казват: „Кметът е много добър, той нищо не ни е направил.“
КРАСИМИР КЪНЕВ: Само дето ги е изгонил от селото.
ГИНКА ЛАЗАРОВА. Но това не присъстваше в жалбата. Всичките 12 души са разпитани.
ИВАНКА АНГЕЛОВА: Натовариха ни на един микробус.
АЛЕКСАНДЪР ДАЙЛЯНОВ (РУ на МВР): Полицията ги спаси.
ГИНКА ЛАЗАРОВА: Не съм била на мястото, но нямаше никакви данни за насилие.
ИВАНКА АНГЕЛОВА: Всички работихме в селото като роби. Даваха ни по 2,50 лв. на час. И накрая кметът да ми казва: „Оттук да Ви няма и да си изкарвате умрелите“. Къде ще ги карам?!
ГИНКА ЛАЗАРОВА: Не мога да кажа дали освен тази жалба е имало и други жалби. Беше казано, че Окръжната прокуратура е отменила акта на Районната прокуратура. Не е минало през мен. Жалбата, която разгледах, беше срещу кмета и се отнасяше до действията на полицията.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: До момента какви сигнали са пристигали в Областна дирекция на МВР?
АЛЕКСАНДЪР ДАЙЛЯНОВ: Беше събота. Бях уведомен, че се готвят протести срещу махалата. Веднага организирахме охрана на обществения ред. Хората ни стояха там дълго време. Това беше страшно ресурсна операция на МВР, но не допуснахме ескалация на напрежението, нито погром върху имуществото. Само че тези хора вече ги нямаше там. Бяха се изнесли.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Протестите бяха през януари. Не видяхте ли в тях подбуди към дискриминация и омраза?
АЛЕКСАНДЪР ДАЙЛЯНОВ: Там нашите хора говориха с местните власти. Ние охранявахме и опазвахме обществения ред. Не бяха допуснати хора да влязат в махалата.
Имаше опити на хора да влязат в срутените постройки, с деца. Застанаха близо до къщите и запалиха огън. За мен това беше провокация. След разговори с местната власт и хората, те решиха да си тръгнат. Впоследствие всичко утихна и освен жалби срещу нас друго няма.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Проверки кой е разбивал къщите правени ли са?
АЛЕКСАНДЪР ДАЙЛЯНОВ: Съборени къщи имаше по заповед на кмета. Не знам по чий сигнал, но прокуратурата е сезирана и се води досъдебно производство за незаконен строеж върху земеделска земя. По българските закони това е престъпление.
СТОЯН ИМАНДИЕВ: Голяма част от служителите на МВР минават на курсове. Сред темите има и превенция срещу престъпления от омраза. Работим и с детски педагогически стаи. Темата е актуална и по нея се работи.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Има ли механизъм за регистриране и обработка на данни за престъпления от омраза?
СТОЯН ИМАНДИЕВ: Знаете какво е съдържанието на такива документи и как се работи по тях.
АНТОАНЕТА НЕНКOВА: Моля представителите на областната администрация да представят ситуацията – каква е вашата гледна точка. Имате ли анализи на Областния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси?
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА (Областен съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси – Пловдив): Имаме ежегодни анализи.Ние координираме политиката по етническите и интеграционните въпроси. Дублираме модела на Националния съвет за етнически и интеграционни въпроси на областно ниво. Във всички 28 области на страната съществуват такива органи.
Ние сме ангажирани с изпълнението на Стратегия за интеграция на ромите и уязвимите групи. Тя беше написана през 2012 г. и е до 2020 г. Изпълнението на тази политика е от всички органи на местното самоуправление. В област Пловдив има 18 общини.
Действащата Стратегия има 6 приоритета – образование, здравеопазване, заетост, жилищни условия, върховенство на закона и недискриминация и култура и медии. По тях всички 18 общини ни предоставят информация, ние я обобщаваме и предоставяме на Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси към Министерския съвет. Обработените данни се внасят в Народното събрание.
Интеграционната политика в България се изпълнява чрез Стратегията. Тя не е нормативен акт, но е най-гъвкавият механизъм, който може да се актуализира. Лично съм ангажирана със създаването на Стратегията, но нещата буксуват. В общините няма експерти. Единствено в община Пловдив има експерт по етнически и интеграционни въпроси. Миналата година Националният съвет спечели европейски проект за дигитализация, за да има връзка между институциите – между Дирекция „Социално подпомагане“, Агенцията по заетостта, органите на МВР. Системата не е обществено достъпна, но забелязваме, че се копират стари информации, в които е сменена само годината.
Много добре работим с Областната дирекция на МВР, с Агенцията за социално подпомагане, с Агенцията по заетостта. В малките населени места много активни са местните комисии за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. Отправям похвала към община Перущица, в определена степен община Марица. Там с органите на реда се провеждат кампаниите по приоритет върховенството на закона и недискриминация.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Има ли предприета инициатива от областната управа по случая Войводиново?
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Нямаме получен никакъв сигнал по случая Войводиново. Занимавали сме се със случая на Елена Стоянова,който беше по-различен. По време на събитията е станал палеж на жилището й, което е незаконно построено. Има разследване.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Имаше писмо от кмета на община Марица до областната управа. Той пише, че няма свободен сграден фонд. Вашето писмо в отговор казва, в общи линии, че това не е ваша работа, защото по закон нямате правомощия.
ЛИЛИЯ ПЕНЕВА (юрисконсулт на община Марица): Повече от 17 жители,след събитията, подават молби в администрацията на община Марица за жилищно настаняване. Община Марица е селска община с 19 населени места и няма места за жилищно настаняване. Затова молбите бяха препратени с молба за съдействие по компетентност на областния управител на гр. Пловдив, министъра на труда и социалната политика и до Мая Манолова – омбудсман на Република България. Представители на Българския хелзинкски комитет също присъстваха на срещата. Имаше искания за предоставяне на фургони. Кметът няма право да предоставя фургони, защото те са на Министерството на отбраната и се предоставят при природно бедствие.
ИВАНКА АНГЕЛОВА: Казаха ни да чакаме и ние чакаме. Докога?
ЛИЛИЯ ПЕНЕВА: Вас Ви познавам покрай делата, които водим. Знаем, че адресно сте регистрирани на други адреси – семействата от ромската махала на ул. „Победа“ в с. Войводиново. На територията на община Марица има и други ромски махали. Всички те живеят тихо и кротко и работят в селското стопанство, вземат социални помощи, децата ходят на училище.
ИВАНКА АНГЕЛОВА: Аз съм живяла там, където са живели майка ми и баща ми. Тогава си изкарах паспорт. Когато мама и татко починаха, моят мъж ме открадна на 12 години…
ЛИЛИЯ ПЕНЕВА: Лично твоят мъж е подал молба да си закупи право на строеж. Има решение на Общинския съвет и на всички вас е определен парцел, за да си закупите места по 10 лв. на кв. метър. От вашите роднини и близки единствено Васил Василев и Звезда Ангелова са имали предварителен договор и е трябвало да платят, за да стане сделката, но не са платили. Защо не си платихте? Защо си построихте къщите на улицата?
ИВАНКА АНГЕЛОВА: Георги Георгиев плати 8-9 хил. лв. за място.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Знаем по данни от изследване през 2002 г., че 70% от ромските жилища в България са незаконни. Това е от времето на бащите и дядовците им. Сега те имат деца. И тези хора заедно с децата си са извадени от жилищата им посред зима. Не казваме, че незаконното строителство трябва да се толерира, но трябва ли така да стане със 70% от ромите?!
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Преди 40 години е имало 3 къщи. Хората са им помагали, не е имало проблеми, но постепенно започват да прииждат и сега има 300 къщи.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: От 24 април т. г. има решение на ЕСПЧ за привременни мерки. Предоставено е на правителството, съответно на Областната управа – трябва да се предприемат спешни мерки за настаняване в жилища на 16 души, вкл. и малолетни деца. Какво смятате да направите?
АЛЕКСАНДЪР ДАЙЛЯНОВ: Във Войводиново има българска къща за бутане с влязло в сила съдебно решение. Ще го изпълним вероятно до края на годината.
КРАСИМИР КЪНЕВ: В Страсбург има две дела – едното е на роми (от София, от „Баталова воденица“), другото е на българи от Синеморец. И в двата случая ЕСПЧ е казал, че не можем да бъдат извадени тези хора от единствените им жилища.
АЛЕКСАНДЪР ДАЙЛЯНОВ: Работим добре с гражданите, които са сезирали полицията. Търсим решения.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Сезирани ли сте за последните пожари на къщи от махалата във Войводиново на ул. „Победа“?
АЛЕКСАНДЪР ДАЙЛЯНОВ: Разследват се. Под надзора на прокуратурата има образувани две досъдебни производства за горящи покриви. От тогава пазим махалата. Има полицейски пост, който да не допусне сблъсъци.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Европейският съд казва: „За 16 човека държавата трябва да предприеме спешни привременни мерки – да намери алтернативни жилища и да разгледа молбите им за общински жилища.“ Тук трябва да се намесят държавните институции, общината.
АЛЕКСАНДЪР ДАЙЛЯНОВ: Това не е в нашите компетенции.
ГИНКА ЛАЗАРОВА: Казва се: „Да върнем хората“. Но много от тези къщи са необитаеми. Ако някоя от тях се срути, а вътре има деца, какво правим?!Понеже говорим за етническа толерантност, сетих се за един филм, където на една маса бяха седнали попът, равинът и ходжата. Сега дали не нажежаваме събитията?
КРАСИМИР КЪНЕВ: Кой нажежи настроенията?!
ГИНКА ЛАЗАРОВА: Ако сложим някой от нас на кладата, това ще реши ли проблемът? Ако тези лица се настанят в социален дом, мисля, че това не е решението.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Общината казва, че не е нейна работа да търси решение.
ГИНКА ЛАЗАРОВА: Ние сме бедна държава и явно общината няма свободни жилища.
АЛЕКСАНДЪР ДАЙЛЯНОВ: Има огромен брой проекти, по които държавата и общината могат да кандидатстват и да построят жилища на хората.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Колко пъти представителите на инстиуциите в региона сте сядали на областно ниво за решаването на този проблем?
АЛЕКСАНДЪР ДАЙЛЯНОВ: Аз – само веднъж.
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Областният съвет е консултативен орган. Ние сме длъжни да съберем заинтересованите страни. Направихме го и хак ше жо направим. Бихте ли ни казали ако не бъдат изпълнени привременните мерки, каква е санкцията?
КРАСИМИР КЪНЕВ: Ще има 16 нарушения, всяко от които носи за България определени санкции.
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Виждате, че тук и омбудсманът не може да се произнесе! Ние се съобразяваме с възможностите. Събрахме хората. От Регионалната дирекция по социално подпомагане се предложени съответни мерки. Те са отказали. Опцията за предоставяне на общински жилища съществува, но те са недостатъчни. Ако те имат регистрация в община Пловдив, където живеят сега, могат по общия ред да кандидатстват, но нямат регистрация.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Нямат, защото живеят в разни дупки в кв.Столипиново.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ: Когато беше решено да бъдат съборени част от постройките в с. Войводиново, имаше представител на Областната дирекция на МВР. Прокуратурата има компетенции да упражнява контрол върху административните актове, когато бъде сезирана. Практиката на ЕСПЧ е толкова закон, колкото е закон разпоредбата, че незаконните постройки трябва да бъдат съборени. Има предстоящ друг казус – предстои да бъде съборена къщата на хора от български произход, без да имат алтернативен подслон. Вземането на решение от администрацията за прилагането на такъв акт трябва да е пропорционално с правото на тези хора на дом. От нарушители, но с къща, ние създаваме бездомни хора. Второто е по-голям проблем отколкото това, че една къща няма да бъде разрушена още няколко месеца, докато се намери алтернативно настаняване на хората. Решението е на местната власт, но другите власти, които не могат да вземат решение по този въпрос, могат да излязат със становище: правете каквото искате, но ние не го подкрепяме, защото не е законно. Кое е по-голяма проблем – че има незаконна къща или че някои хора с малки деца спят под открито небе през зимата?! Не отправям укор, но ако аз видя такава нередност, ще кажа: Не съм съгласен! Това, което правите, не е редно!
ЕМИЛИЯ ИВАНОВА (директор на Регионална дирекция „Социално подпомагане“): Няма да коментирам защо се е стигнало до случката от 6 януари 2019г. Ние се самосезирахме. Осъществихме среща на територията на община „Марица“. Присъстваше заместник-областният управител. Опитахме се да идентифицираме кои са хората. Според списък от Министерството на правосъдието бяха 53 човека. Още първия ден хората са напуснали местообитанията си. Настоящите им адреси не отговарят на реалните. Не можехме да установим къде са, за да ги подпомогнем. Първата задача, която си поставихме на тази среща, беше да разберем къде са тези хора.
В края на април и началото на май вече имахме яснота къде са хората. На много от тях сумите, които трябваше да получат като подпомагане чрез „Български пощи“, се връщаха. Имаше втора среща. Сега, в края на май, концентрирахме вниманието си върху 16 човека. От тях три семейства са на територията на Столипиново. Нашите социални работници знаеха къде да ги търсят. Искахме да имат временна адресна регистрация, за да ги подпомагаме. Трима мъже са декларирали, че работят, но неофициално. При едно от посещенията от социалните работници са им предложени заявления-декларации за ползване на социални услуги. Има две семейства в Оризово, община Чирпан. Имаме Център за временно настаняване в Пловдив, но там няма как да настаним целите семейства.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Във привременните мерки пише „да не се разделят семействата“.
ЕМИЛИЯ ИВАНОВА: На срещите казахме, че ако останалите общини имат възможност и разполагат с общински жилища, ще е добре да помогнат.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Сега за пръв път се споменава, че кметът на община „Марица“ е предлагал на групата от ул. „Победа“да си закупят места по 10 лв. на кв. метър.
РЕПЛИКА: Това е отстъпено право на строеж.
ЛИЛИЯ ПЕНЕВА: Приложила съм пазарната оценка към делата. Всяка година в началото на годината има Програма за управление на общинското жилище. Съгласно Закона за общинската собственост се предлагат възможности да закупят имоти, но те отказват. Не искат да ходят на друго място, искат там.
ПЕТЪР ГРАМАТИКОВ: (Дирекция „Социално подпомагане, Пловдив): За общината е много трудно да извърши регистрация по още много други казуси – на жертви на домашно насилие, които са настанени при нас, но насилникът например е изгорил документите. За разлика от Европа у нас насилникът се шири в семейното жилище, а общината трябва да приюти жертвата с детето. За нас е трудно да й извадим лична карта. Ако е бездомна и е настанена в приют, ще има заповед за настаняване от Дирекция „Социално подпомагане“ и ще й дадем някакъв административен адрес.
ЛИЛИЯ ПЕНЕВА: За да имате временен адрес, трябва собственикът на имота да подаде декларация за съгласие и документ за собственост. Те са в момента, например, на ул. „Батак“ № 4, но най-вероятно собственикът няма нотариален акт. Никой не може да Ви забрани да подадете молба за жилищно настаняване.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Те живеят в незаконни дупки и плащат по 100 лв. на месец. Ако отидат на законен адрес, ще им искат наем от 300 лв. нагоре. Сега всички те живеят под наем.
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Ние не можем да знаем какъв наем ще им иска собственикът. Но ако нямат регистрация, няма как да кандидатстват за настаняване в жилище.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Семейството на Илия Георгиев и Ганка Йорданова от 9 души живее в една стая от 10 кв. м. А тази сутрин ни казвате, че няма по-толерантен град от Пловдив?! Във Войводиново са имали къща, макар и бедна.
ЛИЛИЯ ПЕНЕВА: Съдът е разпоредил Ганка Йорданова и семейството й да бъдат привременно настанени. Тя е отказала да бъде настанена във временен приют, защото не иска да се разделя с мъжа си. Но такава къща, където да се настани цялото семейство, няма.
ИВАНКА АНГЕЛОВА: В Столипиново има къщи и апартаменти. Ще чакаме да ни дадат един апартамент с две стаи.
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Има ли официално запитване към кмета на община Пловдив? Реално там би могло да има някакви жилища. Областният управител е орган на изпълнителната власт, който провежда държавната политика на областно ниво. Областният съвет за сътрудничество ще осигури терен, но нямаме правомощия да кажем, че ще Ви осигурим жилища на територията на някоя община в област Пловдив. Единствената община, която има някакви възможности, е Пловдив. Общините Пловдив, Асеновград и Карлово са трите големи общини, които имат специални територии за развитие. Могат да използват възможности по проекти. Трябва да говорим с тях. Ще съдействам с каквото мога.
ЛИЛИЯ ПЕНЕВА: Г-н Тотев е запознат със случая още на 7 януари2019г., когато ескалираха нещата. Няма правно основание да се искат жилища от Пловдив, Асеновград, Първомай, Карлово. Молбата на областния управител е като координатор – да попита има ли кризисни центрове или места за временно настаняване. Лично аз не знаех, че са закрити домове за деца, лишени от родителски грижи. Но ако тези помещения са празни, защо да не се използват? Към кмета на община Пловдив няма официално, а устно запитване.
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Аз не вярвам кметът да каже „Не може“. Той ще каже: „Процедурата да се изпълни по законовия ред, съобразно конкретните условия“. В момента ще кажат, че институциите нищо не правят. Трябва да има официално запитване и общините официално да отговорят.
ЕМИЛИЯ ИВАНОВА: За трите семейства сме провели социална дейност, анкети и т. н. и сме алармирали общината.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Може би областната управа трябва да бъде координатор на среща на 18-те общини и да се потърсят възможности за настаняване на регионално ниво?
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Привременните мерки с какъв срок са?
КРАСИМИР КЪНЕВ: Привременните мерки трябва да се изпълнят незабавно!
ПЕТЪР ГРАМАТИКОВ: Дори голяма част от съответните жилища или сгради да са общинска собственост, там не се настанява никой без заповед от Дирекция „Социално подпомагане“. Г-н Тотев не може да се обади и да разпореди: „Настанете ги“. Адресната регистрация е много важна. Общинска или държавна институция не може да ги регистрира, без да наруши закона. Защо не потърсите неправителствени или религиозни структури? На територията на Столипиново има 35 юридически лица!
КРАСИМИР КЪНЕВ: Търсили сме възможности в Столипиново, но там малко хора има законен адрес.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Но това е държавна политика, а не епизод на състрадание от страна на религиозните общности. Няма да реши системният проблем.Толкова ли е трудно да се съберат кметовете на 18 общини и да потърсят заедно решение?!
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Хората от Вайводиново не са жители на Пловдив. Такъв е законът. Г-н Граматиков предложи гъвкав подход – ако близки и познати дадат съгласието си за регистрация, решението може да се намери.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Всички се събраха преди две седмици. Казах им да се регистрират на законен адрес. Някои опитаха, но този параграф е труден. Не става. Скъпо им е.
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Това не е само в Пловдив. В Ст. Загора бе съборена почти цяла махала. Публичните институции са консервативни органи, защото се съобразяват със законодателството. Трудно е на публичната администрация да бъде целесъобразна. Тя може да иска, но не може. Какво ни предлагате Вие, от БХК?
КРАСИМИР КЪНЕВ: Дали сме много предложения. В началото на месец юни имаше преглед на решения в Комитета на министрите, свързани със случаи на събаряне на домове в София, Баталова воденица, Синеморец. Там представихме становище какво трябва да се направи в законодателството, за да не се стигне до такава ситуация.
Става въпрос за промяна на три члена в три закона – за общинската собственост, за държавната собственост и за устройството на територията. За тези неща говорим от 2012 г.
Трябва да се въведе принципът на пропорционалност и да се каже, че никой не може да бъде изгонван от жилището си, ако има риск да остане на улицата. Българското правителство трябва да прави разлика между незаконен хотел и незаконна къща за гости и незаконно единствено жилище.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ: От 2012 г. тези три закона са променяни много пъти, има над 10 редакции, но нито една от тях не касае тези членове на законите,които се отнасят до събаряне на незаконни постройки. През 2015 г. заявихме, че искаме да бъдем включени в работната група. Това не стана.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Тук става дума за промяна в законите, която да се съобрази с решение на Европейския съд за правата на човека.
ЛИЛИЯ ПЕНЕВА: С оглед на моята работа съм се запознала със случаите Черкезов – Синеморец, община Гърмен и др. Нещата могат да се решат само чрез законодателни промени.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Член 6 от Административно-процесуалния кодекс въвежда принципа за пропорционалност при издаването на всички административни актове, но това не се прилага. В Закона изрично трябва да бъде написано, че когато става дума за единствено жилище на семейството, независимо че е незаконно, това жилище не може да бъде съборено.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ(БХК): В София по Закона за достъп до обществената информация отправихме запитване колко свободни общински жилища има от фонд „Под наем“ и от фонд „Резервен“. Оказа се, че софийските районни общини ежегодно интензивно продават общински жилища, списъкът с жилища намалява, а чакащите се увеличават. За мен общинското жилище е предназначено за хора в нужда.
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: И в Пловдив е така. Има много чакащи.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ: Следващият проблем е адресната регистрация. Законът е така написан, че не допуска дори временна адресна регистрация на хора, чиито постройки са били разрушени.
КРАСИМИР КЪНЕВ: В свое писмо Европейския съд по правата на човека иска да предоставя удостоверение за раждане и данни по лични карти на тези 16 души,за които се отнасят привременните мерки. Част от хората са възрастни, но едно момиче е на 19 години и не може да си извади лична карта, тъй като е родено в незаконно жилище. А тя няма никаква вина, че е родена в това незаконно жилище, построено преди 60 години.
РАДОСЛАВ СТОЯНОВ: В София имаше подобен казус. Две лица, момче и момиче, навършващи 18-годишна възраст, не могат да си вземат дипломата за средно образование и да се явят на матура. Момичето беше бременно и трябваше да постъпи в болница. Поискахме от Районното управление на МВР да извърши процедура по установяване на самоличността, при която се издава протокол със снимка. Това стана със силна съпротива на районната администрация.
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Въз основа на тези факти трябва да се инициират срещи за законодателни промени. Години наред има наслагвани безотговорности в това отношение.
КРАСИМИР КЪНЕВ: София се е създала чрез узаконяване на незаконни жилища. До 1941 г. има 6 узаконявания на незаконни жилища. Хората 10 години строят незаконно, узаконяват ги, после отново по същия начин. В днешно време това не е възможно.Всички мислят, че искаме да направим така закона, та после по-лесно да ги съдим. Нашата цел обаче е да се решат проблемите.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Отправяме апел към г-жа Александрова: да обсъдите въпроса с областния управител и Областната управа да инициира среща с кметовете на 18-те общини за изход от ситуацията.
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Среща ще има, но трудно ще съберем 18 кмета на едно място. Писмата ще са до тях, но те могат на тази среща да изпратят хора, които могат да вземат отношение по въпроса, за да излезем с решение.
Сега законът ни спира да помогнем на тези хора, защото нямат регистрация. Но дори и да имат регистрация, тогава имат само един шанс повече и пак няма да бъдат веднага настанени.
ЛИЛИЯ ПЕНЕВА: Ще се опитаме да инициираме такава среща след 25 юни.
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Ще организираме срещата. Ще представим хронологията на случаите и ще излезем със становище какво е направено до тук. Това ще бъде съвместна работа с всички заинтересовани страни. Ще участва и Регионалното управление на образованието.
ЛИЛИЯ ПЕНЕВА: Ще установим крайната бройка на лицата, останали без жилища, от тази група децата – малолетни и непълнолетни, посещаващи и непосещаващи училища.
СНЕЖАНА АЛЕКСАНДРОВА: Ще направим срещата.
Усилено се стремим да съберем повече информация.
КРАСИМИР КЪНЕВ: Благодарим за участието Ви в днешната среща. Ще очакваме Вашата покана за срещата на оббастно ниво.
Изготвил:
Карамфил Матев
[1] Проектът е съфинансиран по програма „Права, равенство и гражданство“ на Европейския съюз (2014-2020). Изпълнява се от консорциум с водеща организация Български хелзинкски комитет (БХК) и партньори: Център за междуетнически диалог и толерантност – Амалипе и Сivil Rights Defenders (CRD) – Швеция, от 1 ноември 2018г. да 29 февруари 2020г.