Граница на неспокойствието

Линия в джунглата – разтеглена на 1800 км северно от Екватора до Тропика на Рака. Така изглежда на картата границата между Тайланд и Мианмар(Бирма). Последните 30 години оставят като следи от стъпки на изток от граничната ивица и 9 убежища за изгнаници от Мианмар. Бежанските лагери приютяват към 120 хиляди човешки съдби.

В джунглата, на границата между Тайланд и Мианмар – Бежанският лагер Ну По на днешния ден преди пет години. Три милиона деца, жени и мъже от Мианмар са пръснати по света: Китай, САЩ, Канада, Австралия, Европа. Прогонените са от етнически малцинства – карен, палонг, качин, монг…

През 2017 следва и хуманитарната криза с рохингя – мюсюлманското малцинство е най-преследваното малцинство в света – близо 700 000 хиляди са принудително изселени в Бангладеш.

По стълбата към рая

Когато пресичаме границата с Тайланд, напускаме ада и попадаме в рая“

казват бегълците от Мианмар.

Да, Тайланд не познава етническите сблъсъци. За разлика от Мианмар, който петдесет години е взривяван от граждански и етнически конфликти, и където след десетилетия на военен режим, все още цели области са под контрола на местни въоръжени групи.

Мианмар си остава и най-бедната страна в Югоизточна Азия, докато последните 20 години поставят Тайланд на картата на индустриализирания свят. Тайланд никога не е бил и европейска колония за разлика от бившата британска колония Бирма. Този факт е подчертан с дебела черта през 1949г., когато името Сиам официално е заменено с Тайланд. В превод: “Земя на свободните“.

И въпреки че разликите между двете страни в размирния южноазиатски ъгъл са очебийни, дали наистина адът за бегълците от Мианмар свършва с пресичането на граничната линия в джунглата?

Началото на бягството

Началото на бягството от Мианмар е преди пет десетилетия. От 1962 г. до 2010 г.,по времето на военните режими в Мианмар — едни от най-репресивните в света, бежанският поток упорито набъбва.

Днес три милиона деца, жени и мъже от Мианмар са пръснати по света.Повечето от оцелелите бегълци са в Китай. Други са в САЩ, Канада, Австралия, Европа. Почти всички прогонени са от етнически малцинства–карен, палонг, качин, монг…До началото на 2011 г. всеки втори само от етническото малцинство палонг напуска дома си, за да оцелее, по данни на неправителствения консорциум TBC (The Border Consortium).

Тези от бегълците, които тръгват на югоизток, стигат до линията в джунглата.

Буферният микрокосмос Мае Сот

Една от „портите към рая“ за мигрантския поток от Мианмар е Мае Сот – едноетажен граничен тайландски град. На 500 км от лъскавия Банкок, но само на 5 км. от границата с Мианмар.

До Мае Сот бегълците стигат пеша или с автобус и пикап по Паназиатската магистрала, известна и като Азиатския път 1 (20 557 км). Най-дългият път в света започва от Токио и стига до Босфора. А някой ден обещава да свърже и Сингапур с Истанбул. „Туристическите лакомства“ тук са пазарите на стоки. Най-живописният от тях е извън града, на брега на р. Моеи, точно на границата с Мианмар. Предлага всичко – от лепкав ориз (sticky rise),текстил и изделия от тиково дърво, до виагра, дрога и сапфири, внесени контрабандно от Мианмар. Всъщност Mae Сот не е по-различен от останалите градове по границите, които имат лошия имидж на „зони извън закона“. Прашен, но очарователен, буферният град никога не спи. Трафикът на хора и стоки не спира. 250-хилядният тайландски град е като „пачуърк“ от етноси – от тайландци, бирманци, китайци и индийци до планинските племена карен и монг.

Мигранти по бедност

И в цялата тази бъркотия от лица, звуци и екзотични гледки заяпомняш очите на бегълците от Мианмар. С топлия цвят на кафява захар,но някак угаснали и безнадеждни.

Повечето от тези, които стигат до буферната зона са нелегални мигранти. За да напуснат мизерния живот на презряно малцинство в Мианмар, минават границата с Тайланд. Без паспорти, в най-добрия случай–с десетина долара в джоба и със запас от няколко думи на тайландски

казва Филип Торнтън – австралийски журналист, който от 10 години живее на „неспокойната граница“ между Тайланд и Бирма. Това е човекът,който повдига за външния наблюдател завесата на „микрокосмоса Мае Сот“.

Първото,което Торнтън показва и на мен, е обръчът от дълги едноетажни къщи от бамбук и евкалипт около града край граничната линия. Това са текстилните фабрики на Мае Сот, в които работят нелегалните мигранти от Мианмар. Вършат това, с което никой друг в Тайланд не би искал да се заеме. Срещу 3 евро на ден работят по 14 часа, без почивен ден. Тайландската преса ги нарича „мигранти по бедност”.

Деца в боклука

Сред пришълците от Мианмар в Мае Сот има и 200 хиляди деца, продължава Филип Торнтън. Много от децата оцеляват като работят във фабриките и земеделските стопанства в периферията на града. Някои просят. Има и такива, които за да живеят, преравят гниещия боклук. Безкрайни часове сред отрови и вредни химикали. При убийствена жега.

Термометърът показва 38 градуса по Целзий на едно от сметищата на Мае Сот. Купища от стари ръждясали кантари, найлони, кашони, карантия, гнили плодове, парцали, стари дрехи, счупени столове от бамбук, продънени тенджери и кофи, желязо, пластмаси, празни бутилки…Кучета и деца се конкурират в ровенето из смрадта.

Мечтата на едно момче

„Тук изхвърлят отпадъците, а ние с децата събираме бутилки и пластмаса, още докато боклукът се изсипва. Вече има фабрика за преработване на отпадъци и ако преди получавахме по 80-100 бата(2-3 евро) на ден, сега взимаме наполовина. Но в Мианмар го няма и това…“, разказва трийсет и три годишната Maи.

На сметището са и двете й деца – на пет и на шест години. Децата ровят в боклука дори и през нощта. „Понякога тялото ме боли и смрадтта ме задушава, но свикнах,казва шестгодишният Томи.

Бежанци в джунглата

Ако мечтата на шестгодишния Томи от сметището в тайландския граничен град Мае Сот е един ден да се върне в Мианмар и да ходи на училище, то мечтата на 27-годишната учителка по английски – Грейс По е да намери по-сигурно място за живот. Преди шест години Грейс пристига в лагера Ну По, само на 12 км. отвъд граничната линия между Мианмар и Тайланд, за да бъде регистрирана като бежанец и после да вземе нов паспорт за трета страна.

Тайландският лагер за бежанци Ну По е близо до Умпанг,съвсем непретенциозно селце, но заобиколено от най-девствената джунгла в цял Тайланд. Тук са едни от най-обширните защитени територии в Югоизточна Азия, в които пътешествениците идват заради усета за приключение.

Лагерът Ну По

Грейс не е навлизала в тайландската джунгла, не се е спускала със сал по реките, нито е виждала гигантския водопад Ти Ло Су(водата му се сгромолясва от 400 м. височина). От шест години учителката от Мианмар чака зад телената ограда на лагера за бежанци Ну По закрила от тайландските власти. Заедно с още 12 571 бегълци от Мианмар.

Две трети от пришълците са от малцинството карен. Грейс – също. Както и Мин, Джеймс, Аун, Тин, Робин – всички са учители от Мианмар. Опитвам се да разбера от тях какво е да си бежанец в „зеленото сърце на Тайланд“ – джунглата. И защо сънуват своя „път към рая“ далече от дома си. Първото, което чувам от бегълците, е една история за Хемингуей и необутите бебешки обувки…

„Бебешки обувки, никога необувани“

Чели ли сте най-краткия разказ на Хемингуей? Въпросът задава учителят по информационни технологии Мин Зу, беглец от етническата провинция Карен в Мианмар. Чака крайното решение за закрила на властите в Тайланд от 10 години. А историята за Хемингуей Мин чува от своя баща – преводач на американска литература на бирмански. Разказва я, за да доближи слушателя до случилото се през последните три десетилетия с бегълците от Мианмар.

Писателят се хваща на бас с приятели, че може да съчини кратък разказ, който да насълзи очите. И печели облога с шест думи: „За продан: бебешки обувки. Никога необувани…”. Дали Хемингуей е написал разказа за необутите бебешки обувки, няма значение за Мин Зу. По-важното е, че историята от шест думи обяснява част от преживяното от трите милиона изгнаници от Мианмар, пръснати по света.

Писмото на Грейс

Да, имаше и бебета в бягството ни през джунглата. Някои никога не обуха бебешките обувки, като в преразказа на Мин…

Това са думи от писмо на Грейс до мен. Когато се запознах с нея и с колегите й в бежанския лагер Ну По на границата, тя не можа да преглътне сълзите си и да разкаже историята си. Но обеща да ми я изпрати в писмо. И го направи.

Точно 21 години от моя живот минаха в родното ми селце Ва Лу (Wa Lu), в провинция Карен (Karen state). Бедно, затъващо място. Родителите ми починаха. Брат ми беше войник в мианмарската армия. Един ден просто изчезна. Преди шест години минах границата и попаднах тук, в лагера Ну По в Тайланд.

Грейс пише нататък, че повечето хора от етническото малцинство карен намирали случайно работа в Мианмар. Тя преподавала в селското училище-после го закрили. Лекар виждали веднъж на няколко месеца.Но затова пък войниците от бирманската армия били почти през ден в селото.

Настръхвам, когато ме питат дали искам да се върна в родината си. Нямам при кого. Сънувам пламъци, плачещи деца, убити жени и мъже…

На това място Грейс вероятно е преглъщала сълзите си. По-късно в доклад на организацията на жените от малцинството Карен (Karen Women Organisation–KWO) откривам свидетелствата, които според мен, Грейс е премълчала.

Свидетелствата на насилието

Най-кървавите конфликти в най-новата история на Мианмар прогонват от домовете им над 500 000 карени – към 70 на сто от изселените са жени и деца. 3700 села са изгорени в провинцията на етническото малцинство.

Организацията на жените от малцинството карен (Karen Women Organisation-КWO) документира терора в Мианмар за 25 години назад. От 1981г. до 2006г. в атакуваните от армията на Мианмар бунтовнически селища в провинцията Карен, всеки втори (над 44 на сто) е убит, една трета стават жертва на изнасилване или сексуално нападение. Останалите са изтезавани или ограбени. Ето и някои от документираните свидетелства:

След като я изнасилили, я убили с изстрел във вагината
Опожариха къщите и фермите. Прогониха жените и децата в джунглата. А когото хванеха, разстрелваха
Върнах се след набезите на войниците обратно в селото. Бяха оставили само пепел…

Отново се връщам към писмото на Грейс:

Моята история не е от най-бруталните. А и вече съм от другата страна на граничната линия. Животът ми в бежанския лагер Ну По в Тайланд е по-сигурен, но е мизерен и тъжен… Повечето мъже и жени са без работа. От шест години чакам зад телената ограда решението на тайландските имиграционни служби. Вече губя надежда.

Последното изречение от писмото на Грейс до мен е:

Може ли да ми помогнете да се измъкна оттук?

Всичко е политика

„Измъкването“ на Грейс По от бежанския лагер Ну По в джунглата на Тайланд, не е без надежда.През 2005г. тайландското правителстово дава право на регистрираните бежанци да кандидатстват за презаселване в трети страни. Близо 90 хиляди напускат бежанските лагери в Тайланд и заминават за САЩ, Канада, Австралия, Финландия, Норвегия.

И все пак около 120 000 изгнаници от Мианмар са още в лагерите по граничната линия с Тайланд. Може би всеки от тях ще стигне до своя рай,ако бюрократична тайландска държавна машина се завърти по–бързо. Или ако разтварянето на хватката в Мианмар след 2010 г., когато хунтата е свалена от власт, продължи и на следващите избори през 2015 г.

И още, бегълците от Азия ще имат втори шанс, ако богатите страни не ги оставят да умрат в джунглата или пред оградите им. Казано иначе: ако политиците извадят от политиката „правото на убежище“.

Засега всичко е политика. Върховният комисариат на бежанците към ООН (ВКБООН) отчита 28-процентен ръст на подадените молби за закрила в 44 от индустриализираните страни през 2013 г., главно заради кризата в Сирия.

Подборът на мигранти

За лош късмет обаче, днес повече от всякога, светът води „битка за националности“. Както пише в скорошен анализ на „Монд дипломатик“

политическата власт навсякъде си избира мигрантите

Точно 612 700 души са потърсили закрила в Северна Америка, Европа, Източна Азия и Тихия океан през изминалата година, което е най-високият брой от 2001 г. насам. Държавите, към които се насочва бежанският поток обаче, сгъстяват все повече цедката за нов паспорт по всички възможни начини.

Половината страни в света все още забраняват например двойното гражданство – сред тях са Китай, Япония, Украйна, Иран, Бирма, Кувейт,Тайланд и Обединените арабски емирства, уточнява авторът на анализа за „Монд дипломатик“, Беноа Бревил. Между 10 и 30 години са и изискванията за продължителност на местопребиваване. Сред най-взискателните държави са Лихтенщайн и Обединените арабски емирства – с по 30 години.

„Правото по…портфейл“

Дори има и професии, забранени за чужденци. В Тайланд например чужденците не могат да бъдат фризьори и екскурзоводи, а във Франция сред забранените професии за неевропейци е управител на погребално бюро.

Разбира се и в раздаването на гражданство има и вратички, се посочва още в анализа на „Монд дипломатик“. Можеш да имаш нов паспорт срещу солидна инвестиция: в Европа тарифата за нов паспорт е между 250 000 и 1 млн. евро. Най-висока е „цената на гражданството“ в Австрия – иска се инвестиция за над 4 милиона евро. Най-ниска е тарифата в Унгария – 250 000 евро. Накратко: не всички паспорти струват еднакво.

Такава е „голямата игра на националности“ и засега бедните бегълци от южноазиатския ъгъл на света остават в клопката й. До пристигането им в рая има още път. Убежището им остава една гранична линия на неспокойствието.Където адът не просто се среща с рая, а се сблъсква с него в експлозия.

Във видеографията са използвани снимки, направени от Антоанета Ненкова, Руслан Трад, Росен Цветков и Петя Коленцова, участници в регионален уъркшоп на МRG /Minority Rights Group – London/ в Мае Сот, Тайланд, от 3 до 8 март 2014 г.

Фотогалерията включва снимки, направени от участници в регионален уоркшоп на МRG (Minority Rights Group – London) в Мае Сот, Тайланд от 3 до 8 март 2014 – Антоанета Ненкова, Руслан Трад, Росен Цветков, Петя Коленцова.

Музика: The Forest (Cooper Moore) – CC BY-NC-ND 3.0
Продукция: БХК
Текст: Антоанета Ненкова
Видеография: Андрей Гетов
Снимки: Антоанета Ненкова, Петя Коленцова, Руслан Трад, Росен Цветков.