Skip to content

БЪЛГАРСКИ  ХЕЛЗИНКСКИ  КОМИТЕТ

КОНФЕРЕНЦИЯ С МЕЖДУНАРОДНО УЧАСТИЕ

„NO  HATE  BG: Заедно в защита на малцинствата от престъпления от омраза“

София, Дом на Европа, ул. „Раковски“ № 124

14 февруари 2020 г.

 

ПАНЕЛНА ДИСКУСИЯ

 

МАЙКЪЛ О`ФЛЕЪРТИ: Добро утро на всички! Това не е първото ми посещение тук. За първи път дойдох 1998 г. Имах невероятни две седмици. Пътуването ми до тук беше много запомнящо се. Много се радвам, че мога да бъда сред Вас. Искам да поздравя Вашата организация за това събитие, за материалите, които сте подготвили и разпечатали, визуализацията, графиките. Всичко е с много високо качество, което означава, че сте много ангажирани в този сериозен проблем.

Едно от големите удоволствия на моята работа е, че мога да пътувам навсякъде из Европа, и то непрекъснато. Докато пътувам, почти всеки ден аз мога да преживея колко различен е този континент. Вървя от кътче на кътче, срещам се с хора, различни етноси, които имат различни култури, говорят различни езици, живеят на различни географски места. Това е богата разлика, която прави Европа толкова красива. Затова ние толкова се гордеем с нея.

Понякога по време на тези пътувания се озовавам на места, които са една микрокултура  със своето разнообразие, което прави нашето общество толкова силно. Когато идвам в България, аз съм с подобно усещане. Разгледайте историята си. Вие имате най-дълго записаната история в Европа. Имате документи, имате артефакти назад от поне 6500 г. преди Христа. Вие имате невероятна история за това как различни култури се вплитат, преплитат, продължават да се развиват и продължават пътя си нанякъде. Вие сте на едно от най-големите кръстовища в света. Впечатлявам се не само от културата, основана 6500 г. преди Христа, но и от това, че келти, перси, тракийци, римляни, Византийската империя, македонци, Отоманската империя са оставили тук своите следи. Невероятна история, която е вплетена в нашето общество.

Всички ние сме мигранти. Почти всеки от нас е пропътувал отнякъде до някъде, за да стигне до тук, където сме днес.

Бих искал да ми позволите да кажа нещо за България. Като плод от тази богата история Вие сте толкова разнообразно общество. Със сигурност в България има доминираща етническа група, но във Вашата страна има 40 различни етноса. Заслужава си да празнувате подобен факт. Имайки предвид, че сте такава етническа смес, Вие имате много силно присъствие на роми, на турци, арменци. Доскоро имаше много силна еврейска общност – нещо, с което всяка държава може да се гордее.

Аз съм чужденец, които идва тук. Правят ми впечатление различните белези, които оставате в географията, архитектурата – неща, които отбелязват Вашата различност. Имате Православна църква, Синагога, Джамия и Католическа църква. Намират се на много близко разстояние една от друга. Това показва, че Вашето общество е дълбоко търпящо. Изключително съм впечатлен, че преди 80 години Вие заставате зад евреите и ги защитавате във време, когато цяла Европа им обръща гръб.

Наслаждавам се да пътувам в цяла Европа и да виждам разнообразие. Но също виждам много места в Европа, които се изправят срещу това различие, някъде, където се говори за хомогенизиране, правейки препратки към някакво минало, което никога не е съществувало, да има хора, като че всички трябва да приличат само на мен. Това е недопустимо. Сега, когато празнуваме 75 години от освобождаването на концентрационния лагер „Аушвиц“, изглежда смешно и недопустимо желанието всички да изглеждат по един и същи начин. Хитлер изпрати хората в газовите камери и по тази причина омразата, която е проявление на желанието за хомогенизиране, е омраза, която много често се изразява чрез престъпления от омраза. Това е едно от големите предизвикателства, срещу които трябва да се изправим днес цяла Европа и да кажем: „Не, това не се отнася само до една или друга държава в Европа, а това е феномен в целия континент“.

В нашата агенция, когато говорим за защита на правата, част от нашата работа е непрекъснато да картографираме ситуацията и отношението към малцинствата в европейското общество. Например правим проучвания отново и отново, за да видим какво се случва с евреите в Европейския съюз, с мигрантите мюсюлмани, с хората, които идват от Субсахарска Африка, с ромите и хората, които се идентифицират като хомосексуалисти и лесбийки. Изводът от тези проучвания е, че всяка от групите, които споменах, страда от едно и също притеснително явление – във всички тези групи забелязваме дискриминация, тормоз и насилие. При всички тези групи ние виждаме модели на страх да излязат на улицата, страх да не би да бъдат разпознати, че са част от едно друго общество. Затова евреите не носят знак, хомосексуалистите се страхуват да не бъдат разпознати, та обществото да не реагира с насилие срещу тях. Във всички тези групи има много малко информираност къде  да могат да се оплачат, особено в случаи на дискриминация. Изключително малко е нивото на информираност относно агенциите, с които могат да работят или да се обърнат към полицията.

Голям процент от жертвите на подобни действия на омраза из цяла Европа не докладват тези действия. Има региони, в които изобщо няма такова докладване и не могат да бъдат предприети справедливи действия.

Има ръст на явлението „реч на омразата“, особено чрез социалните медии и цифровизацията на нашето общество. Много от хората, които говорят за омраза, казват, че всичко е започнало онлайн.

Друга характеристика на съвременната омраза е, че често се среща лошо отношение към жените. На много места жените са жертва на действия и на думи на омраза. Когато говорим за общи характеристики, то аз говоря за проблеми на територията на цяла Европа. Няма да посочвам с пръст една или друга държава, защото тогава трета държава може да се измъкне. Говорим за характеристики на омраза, които се срещат навсякъде в Европа.

„Влошават ли се нещата?“ – питат хората. – За някои групи – да. Например за евреите. Има инциденти на все повече надигащ се антисемитизъм. За другите групи нещата не се подобряват. Може би нямат забележим ръст, но нещата не се подобряват.

Ами България? Вие познавате ли ситуацията в България по-добре от мен? Нека да Ви подхвърля  малко доказателства.

Първо, с голям интерес прочетох заключението на Комитета за човешките права към ООН за ситуацията в България в края на 2018 г. Аз съм бивш член на този комитет. Вече не съм член и не бях член, когато Комисията изготви тези заключения, цитирам: „Комитетът е притеснен, че все още продължава да има ръст на речи, думи и дела, основно срещу роми, а също така и срещу бежанци, мигранти, ксенофобски приказки по медиите, телевизията, в интернет, срещу хомосексуалисти, лесбийки, транссексуални. Това са думи, дела и действия на омраза, включени и в предизборни кампании“.

Отново казвам, че това е цитат на Комисията за защита на правата към ООН. Мога да Ви дам и доказателства, събрани от нашата агенция. Това са част от непубликуваните данни на хора от общността на хомосексуалистите, лесбийките и транссексуалните. Това ще бъде публикувано на 17 март т.г. Искам да споделя само няколко елемента от нашето проучване в България.

В тази страна 8 човека, които се идентифицират като транссексуални, лесбийки или хомосексуалисти, не са открити за своята сексуалност. В Европейския съюз са един от двама. Тук говорим за 78%, което означава, че много повече хора се притесняват да излязат открито. Един от двама, които се идентифицират като хомосексуалисти, лесбийки или транссексуални, избягва определени места от страх да не бъдат нападнати. Един от трима се притеснява да не бъдат нападнати. Някои хора ги е страх да пътуват или да отидат на някои места, защото може да има насилие срещу тях. Хората усещат дискриминация заради своята сексуална дискриминация, когато търсят работа, на работното си място, или когато търсят къде да живеят, при достъп до здравни грижи, образование, училище или медицински грижи. България е на второ място по най- високи случаи с такива преживявания – 52%. Един от 10 души от тази общност казват, че физически или сексуално са били нападнати. Това е малко повече над средното за Европа, което е 11 %. Тук е 13 %. Цифрите вървят нагоре или надолу, но е ясно, че общността на хомосексуалистите, лесбийките и транссексуалните в България страда.

Достатъчно съм говорил за това, което се случва в България.

Искам да Ви кажа какво би могло да се направи. Мисля, че програмата днес е структурирана по много кохерентен начин относно това какво може да бъде направено.

Гледайки програмата, на първо място Вие се фокусирахте върху ролята на държавата. Следобед ще се говори повече за това какво може повече обществото да направи, за да може да се самоизлекува.

Ще спомена 6 ключови точки. не говоря специално за България. И в Ирландия, и навсякъде в Европейския съюз мога да го кажа.

Първо, трябва да направим такива текстове в закона, че да премахнем омразата. Много често омраза се чете между редовете. Трябва да отстраним това и да създадем закони, които не толерират дискриминацията.

Второ, трябва да създадем закони, с които да се борим срещу омразата, да можем да я наказваме строго и да уважаваме международните стандарти.

Трето, след като създадем законите, трябва да ги приложим на практика. Тук трябва да се борим срещу омразата. Това е голямо предизвикателство за целия Европейски съюз. Доста трудно е законодателство, което защитава омразата, да бъде превърнато в законодателство, което осъжда омразата и след това да приложи наказанията, включително тя да се преследва и наказва със съдебни дела. Навсякъде в Европейския съюз ние се сблъскваме с такива престъпления. Как се преследва и как се записва едно престъпление на омраза? Полицията в България ни помоли да й помогнем в подобно предизвикателство.

Четвърто, не е достатъчно да има добри закони и добра система за спазване на закона. Трябва да има хора, които да управляват изпълнението на закона и да се справят със своята нетолерантност. Преди 8 години се сблъсках с първата анкета за хомосексуалисти, лесбийки и транссексуални. Един човек каза: „Как аз, когато съм от една от трите категории, трябва да се оплача на някого, който е хомофоб?“ Трябва да повишим информираността и да знаем, че можем да се сблъскаме с липса на толерантност, но какво правим с хората, които трябва да запишат, да архивират и отчетат тези случаи? Трудно е да отговорим на омразата и престъпленията на омразата, ако не знаем как те се изразяват и в какъв обем са в нашето общество. За нас в цяла Европа това е предизвикателство, защото някои хора казват: „Тези престъпления не се измерват въз основа на етническа принадлежност, защото ще влязат в целия куп на класификацията на нацизъм или нещо подобно“. Затова отказват да правят отчитане на всички престъпления на основата на етническа омраза. В контекста на омразата ще кажа: когато забравим да архивираме добре тези престъпления на омраза (трябва да знаете, че не навсякъде се прави абсолютно всичко), трябва да помним, че след това е необходима последваща грижа, за да знаем какво се прави, когато такива престъпления биват записани.

Когато говорим за добра администрация и за борба срещу омразата, не ни трябват само добри полицаи, а и добри политици, които да са готови да се изправят и да отпратят послание за включване на послание на антиомраза. Видях това да бъде направено много силно от президента на Австрия, който когато вижда, че има посегателства и оскверняване на паметници – възпоменание от холокоста, той отива и помага в кампанията по очистването им и след това се ангажира лично за тяхната защита.

Престъпленията от омраза са най-малко разследваните, но ако успеем да ги изкореним, тогава ще успеем да изкореним и омразата, която е вътре в нас.

Смятам, че с напредването на възрастта всеки от нас има някакъв куп от предразсъдъци, с които трябва да се справи. Няма как расизъм, дискриминация и омраза да бъдат решени на национално ниво, ако преди това ние сами вътре в себе си не признаем доколко сме расисти, доколко потискаме това. Изправете се лично  всеки сам срещу себе си и си кажете: „Къде лично смятам, че подхождам расистки?“ и се конфронтирайте сам със себе си. Трябва да направим крачка от „аз“ към „нас“ като общество. Моята държава показва нарастващ брой дейности и дела, породени от расизъм, но в същото време журналисти по радиото казват: „Не, не, ние не сме расистко общество“.  Ние сме! Хората добронамерено се опитват да го прикрият, но всъщност не е така.

Искам да кажа колко важна е ролята на гражданското общество. Важна е тази роля и тук, в България. Радвам се, че познавам Красимир Кънев. Вие сте един от многото, които представят тази общност. Това е изключително важно за инфраструктурата от справедливост и твърдост на обществото.

Ще дам един пример. Искам да ръкопляскам на тези от Вас, които са повели празненствата на Годишния парад и марш на хомосексуалистите, лесбийките и транссексуалните, за да може лека-полека обществото да еволюира. Навсякъде в Европа сме притеснени за правата и предизвикателствата, с които се сблъсква гражданското общество. Във всички държави членки виждаме един и същ натиск, който се вижда навсякъде по земята. Това е регулаторен натиск, който ограничава свободата на гражданското общество да разцъфва, натиск като финансов товар, липса на достъп до информация.

Много ни притесняват и физическите нападения. Лидери от гражданското общество биват нападани, тяхното имущество поругавано и т. н. Невероятно е, че при тези условия имаме гражданско общество, затова трябва да го пазим. Трябва да инвестираме, за да бъде то защитено.

Ще кажа нещо полезно. Първо, можете да разчитате на Европейския съюз. Той е далеч от съвършенството. Когато бъде постигнато успешно едно нещо, със сигурност се появяват две, които могат да бъдат критикувани. Длъжността, която заемам в моята работа, е на независим. Нямам нищо общо с Европейския съюз и неговата администрация, но Европейският съюз се бори за налагането на търпимост и за наказания на всякакъв вид престъпления от омраза. Нашата агенция ще продължи да бъде приятел на всеки, който се бори срещу престъпленията на омраза. Можете да разчитате на нас, на нашата компетентност и умения.

Когато вървим напред, нека не се отчайваме, а да поддържаме своята надежда за светло бъдеще. Недейте да се отказвате и да си мислите, че нещата не могат да се подобрят. Напротив, от миналата година виждаме много различни символи и дейности, които показват, че можем да променим обществото, че можем да предизвикаме онези силни личности, които смятат, че нещата могат да се постигат с насилие, и да променим тяхната гледна точка. Има толкова млади хора, които са постигнали невъзможното! Има хора, които предизвикват популизма и показват, че нещата в обществото могат да се променят.

Миналата седмица в моята държава видях, а и кой би повярвал, че хората ще гласуват въз основа на своето възражение за това, че ще загубят дома си. 99% от хората в моята държава имат дом. Те гласуваха, защото бяха изправени пред заплахата да останат без дом. Това показва какво може да подбуди добрата воля в нашето общество, за да стигнем до трансформация. Има надежда!

Желая на всички нас по-нататъшни успехи в нашата дейност!

 

ДИАНА КОВАЧЕВА (омбудсман): След това ангажиращо представяне се чувствам респектирана от факта, че ще говоря пред добре запозната аудитория с този проблем. Може би не е случайно, че точно днес, в Деня на любовта си говорим за престъпленията от омраза. Може би имаме нужда точно от това противопоставяне, за да може проблемът да се чуе по-добре. През темата за речта на омразата и престъпленията от омраза като че ли разбиваме мита за толерантността на българите, който се стремим да доказваме през годините. От изказването на г-н Флеърти стана ясно, че проблемът е повсеместен и положението не се подобрява, което е тревожна констатация. Смятам, че това е причината да се опитваме да говорим повече за този проблем.

Езикът на омразата и престъпленията, мотивирани от омраза, са изключително важни правозащитни теми за институцията на омбудсмана и лично за мен като омбудсман в този момент. Факт е, че речта на омразата и престъпленията от омраза са две отделни теми, но в много случаи речта на омразата води до извършването на такива престъпления. Въпросът е на вниманието на институцията на омбудсмана и на престижни неправителствени организации като Българския хелзинкски комитет и много други организации в България. Дали обаче този проблем е в достатъчна степен на вниманието на институциите и на обществото?! Този проблем, за съжаление, не само че не ни вълнува достатъчно, но не е и достатъчно осъзнат.

Ако трябва да илюстрирам тези свои думи, ще кажа, че виждам нещата през призмата на жалбите, с които е сезиран омбудсманът. При нас всяка година постъпват хиляди жалби. За миналата година те бяха над 13 500. Над 50 хиляди души са преминали през институцията на омбудсмана с посещения в приемната, с обаждания по телефона, с търсене на контакт, съвет и правна помощ. Въпреки това броят на жалбите, алармиращи за престъпления от омраза и за проблеми с речта на омразата, са пренебрежимо малко, дори почти липсват.

Питаме се защо това е така. Аз също се питам, макар че имам отговор. Речта на омразата, престъпленията от омраза имат дефиниция в редица международно правни документи на регионално и на универсално ниво, включително в българското законодателство. Очевидно максимата, че първата стъпка към решаването на един проблем е неговото дефиниране, явно в случая това не е достатъчно.

С измененията в Наказателния кодекс от 2014 г. имаме инкриминиране на тези престъпления. Няма да ги изброявам, защото всички ги знаем. Въпреки това броят на образуваните наказателни производства за престъпления, извършени от омраза и квалифицирани като такива, е изключително малък. Моите колеги установиха около 36 дела. Дори да са малко повече, те не показват реалния размер на този проблем. Ако съдим по статистиката, няма как да се информираме адекватно за грандиозния размер на нарастването на проблема.

Защо се позовавам на тези примери? Защото смятам, че речта на омраза и престъпленията от омраза са неприемлива форма на агресия. Те са посегателство върху човешкото достойнство, но също често са посегателство и срещу физическия интегритет.

Какво може и трябва да направят държавата и обществото? Трябва да подкрепим жертвите, да ги накараме да вярват на институциите. Даваме си сметка, че много от тези престъпления остават невидими по няколко причини.

Първо, самите жертви понякога не си дават сметка, че са жертва точно на това престъпление. Като цяло институциите често неглижират, а понякога и не разпознават речта на омразата и престъпленията от омраза. По тази причина правата на жертвите на тези престъпления трудно могат да бъдат гарантирани в пълна степен.

Липсва достатъчна чувствителност в обществото, което да подкрепи жертвите на подобни престъпления в увереността им, че могат да потърсят, но и да намерят помощ за проблема, с който са се сблъскали.

Второ, изключително важно е да подкрепим практиките по ефективно разследване на престъпленията от омраза. Един от проблемите, които сме установили, е фактът, че правозащитните и провоохранителните органи не разпознават достатъчно добре престъпленията от омраза. Радвам се, че са потърсили съдействие от европейските организации, за да бъдат обучени. Обучението е изключително важно, но много често волно или неволно престъпленията от омраза са квалифицирани като хулигански прояви и се разследват и наказват по този начин. Това също е проблем. Много често се насочваме към тези, които проповядват реч на омразата, като пропускаме обаче преките извършители на тези престъпления.

На следващо, а може би и на първо място е превенцията. За съжаление езикът на омразата е навсякъде около нас – и в медиите, и в интернет, и във всекидневното общуване между хората. Той е абсолютно недопустим в публичната комуникация, защото води до ескалиране на напрежението в обществото.

Когато се подготвях за това изказване, срещнах една мисъл на френския философ и политолог Ален дьо Беноа, който казва, че най-големият израз на демокрация не означава най-голямата свобода, нито най-голямата равнопоставеност, а най-голямата степен на участие. Езикът на омразата всъщност е дискриминационен. Той накърнява равнопоставеността, накърнява равните възможности за участие в обществения живот.

Ще се спра на един въпрос, който според мен е много важен. Отнася се до една световна тенденция, която има свои последователи и в България. Преди около 5 години редица престижни медии като „Ройтер“, „Популър сайънс“, „Нешънъл паблик радио“ затвориха своите форуми и възможностите читателите свободно да изразяват мненията и коментарите си под редакционните материали. Като юрист и като омбудсман за мен е важно да търся границата между свободата на изразяване, свободата на медиите и въпроса за речта на омразата. Имах възможност да разговарям с онлайн директора и редактор на електронното издание на „24 часа“ – медия, която преди три години затвори форумите си на своето онлайн издание – г-н Станимир Въгленов, известен разследващ журналист. Това издание е посещавано от 300 – 350  хиляди читатели дневно. Той сподели с мен, че за тях е било изключително трудно решението да затворят форумите си, защото са се притеснявали, че ще отблъснат аудиторията си, която няма да може активно да участва и да изразява своето мнение  – „Ще им отнема думата“. Той призна, че са поели огромен риск, но не са имали особен избор, тъй като нито една от предприетите мерки – софтуер за автоматично изтриване, докладване и т. н. не са дали никакъв резултат. Те не са могли да се справят с обидните, унизителни и агресивни коментари на хейтърите.

След влизането в сила на правилата за защита на личните данни нещата стават още по-сериозни. Все повече онлайн медии предприемат мярката да затварят форумите си, защото нямат никаква гаранция, че могат да се защитят от речта на омразата, а те носят отговорност когато се изнасят лични данни. Споделената отговорност на този, който пише коментар, и този, който предоставя форум за това, е потвърдена от Съда в Страсбург от 2013 г. и от Горната камара през 2015 г.

За да бъдем честни докрай ще кажа, че медиите намериха вратичка, за да останат чисти от речта на омразата, но в същото време създадоха други възможности с отварянето на обратната връзка през фейсбук страниците, където се чувстваш анонимен и можеш да кажеш всичко, което решиш, без значение дали е приемливо или не. Сега това засяга изключително много младите хора, които започват да растат в среда на омраза, която насърчава агресията. Моят син и неговите съученици смятат, че това е нормалната среда. Трябва да полагаме допълнителни усилия, за да ги убедим, че това не е така.

В заключение ще кажа, че според мен е изключително важно да направим престъпленията от омраза видими, да полагаме последователни усилия на изграждане на доверие към институциите и изграждане на капацитет на институциите, за да могат да се справят с проблема.Необходим е мониторинг на престъпленията на омраза за подобряване на механизмите за събиране на официални данни. Споделям, че това, което не може да бъде измерено, не може да бъде преборено. Трябва да имаме информация какво стои насреща ни.

Престъпленията от омраза засягат не само уязвимите групи, за които обикновено се сещаме. Те изпращат сигнал за заплаха към всеки. Всеки може да се окаже в уязвима позиция, в позицията на жертва. Въздействията на престъпленията от омраза се простират отвъд извършването на самото престъпление. Те имат много странични и грозни ефекти.

Затова в качеството си на омбудсман смятам, че престъпленията от омраза поставят под въпрос основите на правовата държава, макар понякога да казваме „правова държава“, без да влагаме цялата палитра на смисъла за точно този тип престъпления, които уронват престижа на държавата и на обществото и компрометират идеята за ефективна защита на правата на човека и защитата на индивидуалното човешко достойнство.

Смятам, че ролята на омбудсмана е да участва в такъв тип кампании и заявявам готовността на институцията да изрази подкрепа към всяка мярка, предприета в посока на опити за справяне с това явление, което за съжаление не се простира само в границите на една държава, а се превръща в линия на поведение в целия свят.

 

ДАНИЕЛ СМИЛОВ (Център за либерални стратегии): Поздравявам Българския хелзинкски комитет за дейността му в борбата с престъпленията от омраза и защитата на малцинствата. Поздравявам и българския омбудсман за неговата ангажираност по тази тема.

Днешната конференция е с наказателно-правен фокус. Съгласен съм с встъпителните думи на г-н О`Флеърти относно какво би трябвало да бъде направено по отношение на наказателните закони и наказателната дейност, опитвайки се да направим преглед на законодателството. От българска гледна точка има какво да се направи. В момента се обсъждат стратегии срещу циганизацията, срещу циганската престъпност и т.н. Ако те станат държавни документи, проблемът ще е очевиден, но дори и обсъждането им поражда достатъчно теми за размисъл в тази посока.

Оттам нататък петте други неща, които бяха споменати, преминавайки през ефективното прилагане на мерките, създаване на ефективно законодателство против престъпленията и т.н., са от ключова важност. Познавайки проекта и гледайки програмата, виждам, че това ще е център на дискусиите оттук нататък.

Ще се опитам да говоря не толкова върху тези конкретни проблеми. Ще спомена нещо, свързано с тях, но не толкова директно, описано в детайли, а по-скоро нещо, описано като предпоставка за ефективна наказателна политика. Ще се позова на моя опит, който не е точно в наказателната политика. Дълги години съм се занимавал със свободата на словото в политически контекст и ограниченията, които могат да се налагат върху него. Има различни подходи в тази сфера. Европейският подход е по-рестриктивен. Той стъпва на идеи като войнствена, защитна демокрация, каквато има в Германия и други държави, където на политически действащите лица им е забранено да предприемат определени действия или когато техните действия застрашават демокрацията, те биват ограничавани.

Има и по-либерални подходи, макар че и двата са либерални в дълбок смисъл, като този в САЩ, където за да бъде ограничена дейността на политически действащо лице е необходимо да бъде доказана ясно и непосредствена заплаха, да има тясна връзка с опасност, която произтича от говоренето.

Въпреки различието в подходите, двата подхода (с различни измерения в юридическата си част) трябва да стъпят на широк кръг от обществени и политически конвенции, голяма част от които са неписани. Това, което прави работещ юридическия модел, са политически по своя характер конвенции, които са широко споделяни от основните политически играчи. Това, което прави работещи американският и немският модел в тези области, е политическият консенсус между основните политически партии, които са заставали зад него.

Моето притеснение, а то бе споделено в изказванията, е, че политическият консенсус, върху който стъпват много от нашите конституционни модели, включително наказателно-правни, през последните години е застрашен и се разпада. От политологическа гледна точка заплахата идва от едно място, което поради липса на по-добра терминология определяме като „популизъм“ или „национал-популизъм“. Този тип играчи разрушават либерално-демократичния консенсус на следвоенния период. Важно е да имаме представа какво точно правят тези национал-популистки играчи. Понякога изкушението да мислим за тях в терминологията на традиционни опасности, например като опасностите от 30-те години с фашистки и нацистки партии, е много голямо. Сред хората, които подкрепят тези национал-популисти, сигурно има и класически расисти, близки по идеи до фашистките и нацистките идеи. Проблемът с този феномен е, че той засяга много по-широк кръг групи. Той започва да се „намества“ в политическия мейнстрийм и черпи подкрепа от хора, които не могат да бъдат квалифицирани като расисти с нацистки и фашистки разбирания или по друг радикален начин.

Какъв е центристкият национал-популизъм, който започва да става доминиращ в Източна Европа, за съжаление? Ако погледнем държави като Унгария и Полша, но не само, ще видим, че такива партии от години са съуправляващи. Това не са класически расистки, фашистки и нацистки партии. С тях не можем да се борим с инструментите, изработени след Втората световна война, включително с инструментите на войнствената демокрация, защото имат и позитивна програма. Тук идваме до опасността за правата на малцинствата. Те всъщност застават зад правата на мнозинството като право на автентичност. Класическият популист казва: „Малцинството има право на изразяване, дори да има хомофобски, ксенофобски или други изяви. Ние като политически представители идваме да изразим неговите предпочитания и нагласи, неговите искания“. Тази позитивна програма, насочена към защита на мнозинствените права, на практика е нещо, което подронва политическия консенсус, който е подкрепял и който е правил възможни и работещи голяма част от моделите за защита на малцинствените права.

Моят призив е да обръщаме внимание на политическата култура на обществата, на политическото образование, да си задаваме въпроса как такава идеология, която не е облечена в дрехите на класическата расистка, нацистки или друг тип радикални идеологии, се е превърнала в доминираща?! Централна и Източна Европа са шампиони в това отношение. Това са тенденции, видими дори в това, което сме свикнали да наричаме „утвърдени демокрации“. Задачата от тази гледна точка е по-трудна.

Освен 6-те точки, които г-н О`Флеърти постави за затягане на наказателната политика и правенето й на наистина ефективна, задачата е далеч по-широка и трябва да ангажира много действащи лица. Ключово от моя гледна точка е основните политически партии да бъдат върнати в либерално-демократичния консенсус. Централна и Източна Европа ни показват до какво водят ситуации, в които водещи партии, било в лява или дясно, минат популистките граници.

От тази гледна точка България представлява проблем. При двете основни политически партии – БСП и ГЕРБ, има сериозни отстъпления.

При БСП особено ясно с идването на челната позиция на настоящия лидер Корнелия Нинова, партията като че ли завива до известна степен в антиевропейска позиция. Партията възприе език, който макар и не съвсем расистки и ксенофобски, но подклажда такъв тип настроения. Това ми се струва не само за сериозен политически проблем, но и проблем, който се разпростира в други сфери и засяга ефективността на наказателната политика по отношение на престъпления, свързани с омраза и т.н.

ГЕРБ също страда от такъв тип отстъпления. Те имат говорители в парламента, възприели език, който също може да бъде квалифициран като език на омраза, на границата или като език, който стимулира такъв тип поведение.

От политическа гледна точка това е същността на нещата. Когато централни политически играчи изоставят определен дневен ред и възприемат друг, общественото мнение бързо може да се промени.

Ще се позова на едно изследване, проведено от Нов български университет. То е сравнително изследване, засягащо много европейски държави. В България беше проведено от екип, водено от проф. Георги Фотев. Такова изследване се провежда на 10 години. Последните две изследвания са от 2008 и 2018 г. Те ни демонстрират скок в настроенията срещу хомосексулни хора или роми. Този скок е драматичен. Над 10% са нараснали тези настроения в рамките на 10 години. Това е ефектът на промяната на политическия пейзаж, ефектът на отстъплението на основни политически партии. Винаги в Западна Европа в маргиналите на партийната система е имало такива радикално десни партии, но същественият проблем от съвременна гледна точка е, че голямата част от техния дневен ред се пренася в менстрийма на политическото пространство.

Това не са проблеми, които директно засягат днешната дискусия, но ми се струва, че те са важна рамка, в която всичко това се случва. Надявам се, че моите думи ще помогнат за по-конкретна дискусия по-късно.

 

ГЕОРГИ СТОЙЧЕВ (Институт „Отворено общество): От гледна точка на наименованието на днешната конференция за мен беше съвсем естествено фокусът на конференцията да е насочен към наказателно-правния начин за борба с престъпленията от омраза и езика на омразата. Чухме множество препоръки в тази посока. Имаше панел по темата за комуникацията и за ролята на гражданския активизъм. Не чух обаче достатъчно мнения за ролята на образованието. Струва ми се, че когато говорим за превенция от престъпления от омраза, особено в дигиталната ера, ролята на образованието като възпиращ фактор в борбата срещу престъпленията от омраза все повече ще нараства. Ние като общност от хора, загрижени да няма език на омразата и престъпления от омраза, подценяваме в известен смисъл ролята на образованието.

Защо е важна неговата роля и защо ще става все по-важна? Важна е заради естествените ограничения, които има наказателно-правният подход в борбата с езика на омразата. Този подход се опитва да се справи с последиците. Целият механизъм на борбата срещу престъпленията от омраза се задейства след престъплението. Превантивният ефект на този подход е допълнително ограничен от липсата на достатъчно активно приложение на съществуващото законодателство. Дори когато има добри закони, те рядко се прилагат или не се прилагат ефективно, какъвто е случаят с България. Дори когато има много добре подготвени институции да прилагат тези закони, какъвто е случаят с Белгия и Швеция, голяма част от престъпленията от омраза не се съобщават. Те не се докладват, не стигат до системата на правораздаването, за да може да се задейства наказателно-правният подход.

Допълнително този подход се ограничава в дигиталната ера в света на социалните медии. Сутринта г-н Даниел Смилов съобщи, че цялата тази инфраструктура е създадена в Европа след Втората световна война. Бих добавил, че тя е създадена преди появата на социалните медии. Тази инфраструктурата работи и предполага, че може да ограничава езика омразата, когато имате относително ограничен брой публични говорители с достъп до голяма аудитория, и относително ограничен брой медийни канали за достъп до тази аудитория, какъвто беше светът преди социалните медии, където можете да го регулирате, да идентифицирате говорителите, да идентифицирате медиите и да предприемете санкциониращи мерки спрямо тях.

В света на социалните медии тези възможности вече не съществуват. Говорителите стават безкрайно много. Често те са извън националните граници. Много често те са машини, а не хора. От тази гледна точка ние трябва да се примирим, че най-малко през следващите няколко години, докато се появи регулация на социалните медии, хората ще бъдат изложени на реч на омразата. Ако не ежедневно, то те често ще чуват реч на омразата. Половината българи съобщават ежегодно, че са били свидетели на реч на омразата в българското общество. Това означава, че не можем да ограничим разпространението. Това, което можем да направим, е да изградим имунитет, та когато човек се сблъска с реч на омраза, ефектът върху неговото поведение да бъде по-ограничен. Тук е ролята на образованието.

Разпространението на език на омраза дигитално, онлайн, много прилича на разпространението на фалшивите новини. Много често самите фалшиви новини представляват реч на омраза. Във Финландия казват, че първата линия на защита срещу фалшивите новини е детската градина. Още оттогава чрез образованието се изграждат умения на хората в образователната система – както на децата, така и на учителите – да разпознават фалшивите новини и да знаят как да реагират. Същото важи и за езика на омразата.

Правили сме фокус-групи по темата за езика на омразата с учители в средното образование. Наблюдаваме, че учителите не разпознават езика на омразата. Те не могат да го отличат от други форми на грубости или на обиди. Въобще не знаят как да реагират, когато се сблъскат с реч на омраза, дори самите те могат да станат проводници на реч на омраза.

Затова като стратегии освен фокуса върху наказателно-правния подход, ние имаме нужда от фокус и върху ролята на образованието в превенцията на езика на омразата, в подготовката на педагогическите кадри да разпознават езика на омразата както във висшето образование, когато подготвяме бъдещи учители, така и чрез преквалификация на хората, които вече работят в системата на образованието.

Има много дълъг списък с неща, които трябва да бъдат направени и в едната, и в другата сфера. Трябва да сме много внимателни, когато предлагаме бъдещи промени в законодателството, защото трябва да сме наясно дали обществото е готово да ги приеме. Има риск, ако обществото не е готово, ако не сме свършили добре работата си да подготвим обществото да приеме тези промени, да се получи обратен ефект.

Ще дам пример с Истанбулската конвенция. В годините преди дебата за приемането на Истанбулската конвенция, наблюдавахме година след година трайно намаляване на случаите, в които имаше употреба на реч на омразата срещу представителите на сексуалните малцинства. Намалението беше около 70 – 80% спрямо периода 2013 – 2016 г. В момента, в който българското общество започна дебата около Истанбулската конвенция, без обществото да е подготвено да проведе този дебат, случаите на употреба на език на омраза срещу представителите на сексуалните малцинства се удвоиха в рамките на една година и в момента тази група е втора, която е най-често обект на език на омраза след ромите. Подготовката на обществото за бъдещи промени в законодателството опира до правилния избор на момента, когато определени теми ще бъдат включени в обществения дебат. Времената, когато променяхме законите, защото това е правилно, защото така се прави в напредналите европейски държави, защото така изисква нашето членство в Европейския съюз, безвъзвратно са отминали. Това означава, че всяка законодателна промяна ще изисква много по-дълъг период на подготовка. Според мен бързи законови промени в България вече няма да можем да видим. Ще трябва да се примирим, че тези промени ще бъдат въпрос на дългосрочни усилия, но не просто да променим законодателството, не просто да убедим институциите за нуждата от подобна промяна, а да подготвим обществото за подобна промяна.

 

ДИМИТЪР МАРКОВ (Център за изследване на демокрацията): Набелязах си няколко неща. Исках да проверя дали ще ги чуя на днешната конференция и евентуално това, което чуя, дали ще съвпадне с онова, което познавам като тематика. Нещата бяха структурирани в три големи групи.

Първата група е държавата; втората група е гражданското общество; третата група беше засегната по някакъв начин във всички презентации, но като че ли все още е извън фокуса на вниманието – това е ролята на медиите.

Първо, за държавата. Преди да дойда тук си зададох три въпроса: признава ли държавата проблема?; познава ли го?; и знае ли какво да прави? От това, което чух досега, по-скоро съм склонен да кажа, че държавата признава съществуването на проблем с престъпления от омраза и реч на омраза. От казаното от МВР и прокуратурата разбрахме, че държавата е наясно и признава съществуването на престъпления от омраза. На въпроса „Познава ли държавата проблема престъпления от омраза?“ – не мога да бъда толкова категоричен. Държавата знае какво пише в Наказателния кодекс, има сравнително добра представа как трябва да разследва и какви доказателства да събере за такова престъпление. По този начин е достигнала до извода, че й е трудно. Но дали познава генезиса и различните характеристики на проблема? Тук съм по-скоро скептичен.

Скептичен съм и към отговора на третия въпрос – знае ли какво да прави? Не съм убеден. Полицията знае да разследва престъпления от омраза. Тези, които са обучени, а те ще стават повече, знаят. Прокуратурата видимо знае как да внесе обвинителен акт за престъпления от омраза. Отделен е въпросът да ли го прави. Съдейки по няколкото случая от съдебната практика, явно и съдът не е съвсем наясно как да правораздава. Това е една много малка част от възможния подход срещу престъпленията от омраза. Без да се обвърже това с редица други фактори, според мен ефективността е обречена да бъде ниска.

Такива са например въпросите за превенция и/или, или въпреки санкцията. Чухме много пъти да се споменава думата превенция, но като че ли в полето на правосъдните и правоприлагащите органи превенцията е извинението, че някой друг не е свършил дадена работа, за да стигне случаят до нас.

Полицията има силен превантивен потенциал. Ще изброя няколко фактора: расовото или етническото профилиране; начина, по който полицията информира обществеността за своята работа.

Много е важно как държавните институции комуникират с обществото по такъв деликатен вид престъпност. От нашите изследвания е видно, че има много тънка граница между това да превърнат извършителя на подобно престъпление в герой. Много важен е начинът, по който държавните институции комуникират с обществото по въпросите – защо това е лошо?; защо тази санкция е справедлива? Всичко останало би имало обратен на целения ефект.

Последното нещо за държавата, което ми се струва важно, от което съдя, че тя не познава проблема – за много други престъпления, незаконни дейности  и т. н., държавата инвестира сравнително повече усилия, за да разбере проблема. Сравнете с организираната престъпност, контрабандата, битовата престъпност. Докато при престъпленията от омраза такава инвестиция от страна на държавата, за да разбере какъв е проблемът, няма. Няма инвестиция, за да разбере дори какъв е процентът на хората, които не докладват за тези престъпления. Ако не тръгнем от там, е много трудно.

За гражданското общество. От някои от презентациите се убедих, че има две важни неща – какво искаме да постигнем и как да стане това. Посланията са ни ясни. Всички ние сме обединени от идеята, че престъпленията от омраза са нещо лошо, но убедителни ли са ни посланията, когато излизаме пред обществото, за да ги кажем?!

Имах възможността да работя по един проект за превенция на радикализацията сред младежите и установих, че в хода на аналитичната част голяма част от нас не познават как омразата достига до тези хора, за да използваме същите  или сравними канали за нашето позитивно въздействие. Работим до голяма степен с неща, които може би са малко остарели, непопулярни, затова губим на този терен от тези, които пропагандират неща, които смятаме за лоши.

Нещо, по което си струва да се замислим, е нужно ли е да отричаме и да заклеймяваме като лоши престъпленията от омраза, или по-ефективно е да сменим дневния ред, като предложим нещо алтернативно, което не е лошо, вместо целенасочено да градим антикампания, която много често дава контрапродуктивен резултат. Таргетът се консолидира, втвърдява и става още по-трудно да пренесем посланията си.

За медиите. Според мен тяхната роля е голяма и ще става все по-голяма. Беше цитирано изследването на Институт „Отворено общество“. Мисля, че за последните 5 или 10 години това е единственото в България всеобхватно изследване по тази тема. Медиите са основният проводник. Трябва да спрем да отричаме този факт, а да помислим как да подобрим медийната среда. Аз нямам отговор дали това може да стане с регулации или саморегулации. За мен това е сравнително нова тема, но медийната среда е ключов фактор в разпространението на речта на омразата, мотивиране към престъпления от омраза, както и ключова среда за противодействие.

Ние започваме сега едно изследване. Мисля, че до две години ще стигнем до по-съществени резултати. Една от целите на това изследване е да видим ако в едно наказателно дело е въвлечено лице с определен защитен признак, определена уязвимост, определена различност, то по какъв начин медийното отразяване използва информацията за тази различност, как я свързва с извършеното престъпление, по какъв начин склонява читателите и слушателите към едно или друго умозаключение. Това създава среда, благоприятстваща престъпленията от омраза и речта от омраза.

Ще завърша с примера за Габрово от колегите от „Амалипе“ – че ако не се е появило в телевизионните новини клипчето със съответния инцидент, вероятно никой никога нямаше да разбере и всичко щеше да е забравено. Но тиражирането, акцентирането върху един или друг признак на извършителя води до това, че в последната седмица бяха обрани няколко банки (много сериозни престъпления), но когато на един от тези случаи се акцентира целенасочено, преекспонира се определен защитен признак, това създава благоприятна среда за настройване на хората, а оттам – за реч на омраза. От тук крачката до по-сериозни престъпления от омраза е по-голяма.

*        *        *