АНТОНИЙ ТОДОРОВ(Нов български унверситет): Ще се спра на нещо, което ме вълнува специфично от години, защото наблюдавам неговите симптоми. Бих го нарекъл ултраконсервативна вълна, която ни залива. Ще се опитам да направя тясна връзка с проблематиката, която разглеждаме. Тази ултраконсервативна вълна се проявява по най-различни начини. Най-удивителното е, че тя подхваща твърде млади хора. Виждам го в Университета – достатъчно образовани хора, които искат още да се образоват.

Ще дам пример от миналата година, когато в нашия университет организирахме конференция на тема „Под заплаха ли е либералната демокрация?“. Това е етикет, с който може много да се злоупотребява. С изказването си един млад високо образован човек (учил включително във Великобритания), владеещ доста чужди езици, направи изложение за либералната демокрация, с което предизвика смутено мълчание в аудиторията. Тогава модераторът му зададе въпроса: „Ти вярваш ли в политическото равенство?“ Това е въпрос, който разграничава голяма група хора от друга много малка, която смята, че политическото равенство е нещо за боклука. Младежът бързо и без да се замисля каза: „Не“. Това предизвика гробно мълчание, преди да се отприщят реакциите. Рекох си, че тук има нещо крайно смущаващо, защото както и  да се разделяме на тема равенство (по-чувствителни и по-малко чувствителни към социалното равенство), то когато говорим за политическото равенство, там няма ос, която да разграничава хората. Вследствие на опита от политически режими (говоря най-вече за нацисткия), знаем, че те афишират биологическото неравенство. Не говорим за политически измерения, а за биологични, които ще дадат постройката на политиката. Ултраконсервативната вълна ни залива отвсякъде. Има многобройни телевизионни предавания, интернет страници, активисти на легитимиране на социалното неравенство в най-широк смисъл, включително и в политически.

Ние се раждаме различни. Това е констатация. Въпросът е защо ставаме неравни?! Този въпрос ангажира вниманието на социалната и хуманитарната наука, на мисълта, на политиката, но изведнъж се появяват хора, които ни внушават, че щом се раждаме различни, това автоматично ни прави социално неравни, включително политически неравни. Имаме призиви за въвеждане на избирателен ценз. Провеждаме семинари със студенти първи курс. Изваждат много аргументи. Казват, че за да гласуваш, трябва да си много образован, да можеш да четеш и да пишеш, да разбираш за какво гласуваш. Те питат: „Могат ли да имат право на глас хора, които са неграмотни?“ Обяснявам им, че до правото на глас за всички, независимо дали са грамотни или неграмотни, дали са стари и млади, можещи или неможещи да четат, сме достигнали в резултат на революции, бунтове и потоци от кръв. То е извоювано, не е дадено. У мнозина обаче срещам все повече неразбиране.

По същия начин се сблъсквам с темата за смъртното наказание. Нормата на неговата забрана в Европейския съюз е категорична. Тази  предпоставена забрана се сблъсква с абсолютно непознаване на историята, на аргументите, поради които се достига до тази забрана. Най-пряката реакция е, че едно зловещо престъпление трябва да бъде наказано със смърт, че зловещият престъпник не бива да живее. Това е морално обосновано, защото има престъпление, има и наказание. Има съответствие на наказанието спрямо това престъпление. Всичко е логично, но аз  питам: „Това не е ли око за око, зъб за зъб? Това по повод на престъплението и наказанието ли е, или по повод на съразмерността на наказанието (употребата на сила спрямо нещо друго)?“

Обсъждахме със студенти темата. Попитах ги: „Как се изпълнява смъртното наказание?“ Отговориха: „С бесене, разстрел, с обезглавяване, със смъртоносна инжекция.“ Казах: „Добре, но това го прави палач. Защо тогава не го съдят него за убийство?“ – „Не го правят, защото има присъда“. – „Тоест, защото го прави от името на всички нас. Но ако бъде произнесена присъда и ви дадат брадва, ще отрежете ли главата на осъдения на смърт?“ Казаха „Не, защото не искаме да сме убийци“. Разговорът продължи дълго.

Ултраконсервативната вълна е свързана с всичко това. Тя казва: „Политическото равенство, особено по отношение на изборите, не може да бъде за всички. Трябва да има ограничения. Смъртното наказание трябва да се въведе за ужасяващи престъпления. Можем да допълним: „Абортът трябва да бъде забранен, защото е убийство.“ Аз казвам, че въпросът има  етическа страна, но нека да го пренесем на терена на политиката – кой има право да забранява. Внушават ни се ултраконсервативни идеи, сякаш обществото ни е стигнало до степен, до която трябва да се е уморило от твърде голямата  либералност. И когато това се случва в страна като България – 30 години след началото на демократизацията, и изоставянето на едно минало на твърде много забрани, аз започвам да си давам сметка, че става въпрос за ново поколение, родено след 1989 г. и влизащо сега в ситуация, в която либералните принципи сякаш са се оказали остарели и овехтели, неработещи. Много често либералните и правозащитни принципи изглеждат в  очите на това поколение като фасада, зад която се крие някаква действителност, която няма нищо общо с него.

Следващата ми констатация е за изключително ниската правна култура. За много от влизащите в университета младежи неща, които престъпват закона, не са престъпление. Не разбират защо са престъпление. За тях членовете и алинеите от рамкови решения и конвенции са адски досадни.

Обучението трябва да започне от най-ранна възраст. Някой вярващ би казал, че липсват някои от елементите на 10-те божи заповеди (не кради, не убивай и т.н.). Нещо, което не е престъпление, но не е допустимо, също започва да убягва. Питам се защо убягва от образованието? Това не са лесни теми, особено в ситуация, когато правилата не се спазват. Всичко това трябва да се обяснява, независимо че има правила, независимо че има хора, които ги нарушават. Правната култура е липсваща в масовото образование. Липсата на правна култура е свързана и с това, че има натиск да се учат полезни неща. Когато запитам някой от тези, които говорят за полезните неща – „Полезно ли е да можеш да мислиш? Полезно ли е да мислиш критично?“, вдигат рамене, сякаш да мислиш критично им тече в кръвта, но не допускат, че може да тече и в кръвта на някой ром.

Предразсъдъците са неправомерни обобщения. Всъщност те са убеждения, които са ни в главите, но ние не знаем защо сме убедени, че едно нещо е така, а не иначе. И като не знаем, а и не знаем откъде идва нашето убеждение, то това са предразсъдъци, които ни мотивират да действаме. Всяко образование се бори с предразсъдъците и се опитва да дава инструменти за борба с тях – да разбираме откъде знаем нещата и откъде сме убедени за дадено нещо. Има неправомерни обобщения, които са най-видимата част на един предразсъдък – от типа „ромите крадат“, „германците са нацисти“, „българите са гостоприемни“. Тези обобщения идват от наслоения в нашата памет. Лошото е, че всички предразсъдъци, които са в главите ни, ги намираме в учебниците на масовото образование под една или друга форма. Те са невидимо подпъхнати в учебниците не само по история, а и по литература, по всички хуманитарни науки, дори във формулировките на задачите по математика. За съжаление тези предразсъдъци са устойчиви и трудно уловими, за да може образованието да се бори с тях. Затова където ги видим, трябва да ги показваме.

Един от предразсъдъците е свързан с неравенството – че се раждаме неравни, че един има определени склонности, а друг – други. Малцина са склонни да приемат известната постановка, че всичките имаме една и съща „граматика на мозъка“. Съществува предразсъдък, че нашето неравенство произтича от нашия различен принос към обществото – меритокрация (който има по-голям принос, трябва да получи повече). Това ни изглежда подразбиращо се от само себе си. Думата „предразсъдък“ означава нещо, което се подразбира от само себе си, тоест е очевидно и няма нужда да го подлагаме под въпрос. За повечето от нас, включително в тази зала, е правомерно, че повече заслужилият, трябва да получи повече. А така ли е? Бих задал въпроса: „А защо е така?“ Отговорът е сравнително лесен – ресурсите са сравнително ограничени и трябва да бъдат разпределяни по някакъв принцип. Този отговор изглежда, че е приемлив за всички, защото се основава на рационална причина.

Без отговор остава въпросът „А така ли е?“. Не трябва ли да изреждаме куп неща, които „трябва“, включително да се зачита достойнството на всеки. Ако решим, че дължим това на всяко човешко същество, дори когато е престъпник, защото по този начин зачитаме нашето достойнство, от това не произтича ли, че всяко човешко същество има правото на всички възможни ресурси, от които се нуждаем?!

ГЕОРГИ СТОЙЧЕВ(Институт Отворено общество-София): Институт „Отворено общество – София“ прави редовни изследвания от 2013 г. насам за обществените нагласи към речта на омразата. Данните показват, че речта на омразата е масово явление в България. Всеки втори български гражданин заявява, че през последните 12 месеца е чувал подобни изказвания срещу различни етнически, религиозни или сексуални малцинства. Това се повтаря всяка година и не е нещо необичайно. В 90% от случаите хората заявяват, че са чували подобни изказвания срещу ромите. Това прави ромите групата, подложена в най-голяма степен на подобен тип изказвания. Другите групи, които най-често стават обект на враждебна реч, са турците, мюсюлманите и представителите на сексуалните малцинства.

Това, което прави ромите различни, включително и спрямо останалите малцинства, е обстоятелството, че масовата употреба на негативна реч спрямо тях е перманентна. Тя не зависи от конюнктурата, от обстоятелствата, не зависи от това дали в обществото се водят дебати за Истанбулската конвенция или за бежанската криза. Неизменно през последните 5 години, откакто ние изследваме този феномен, ромите са обект № 1 на враждебна реч в България.

Групата, която се нарежда на второ място като най-чест обект на враждебна реч, в много голяма степен зависи от конкретната конюнктура в страната и през годините непрекъснато се мени. През 2018  година след ромите най-често респондентите съобщават, че са чували реч на омраза срещу хората  с хомосексуална ориентация, като само в рамките на две години делът на хората чували враждебни изказвания срещу представителите на тази група нараства двойно от 21% през 2016 година до 42% през 2018 година.  Този резултат беше наблюдаван на фона на публичните дебати около неуспешната ратификация на Истанбулската конвенция. На фона на дебатите около бежанската криза при изследването ни през 2016 г. на второ място като най-чест обект на враждебна реч беше групата на мюсюлманите, въпреки че в предходните години тази група не влизаше в топ 3 на групите срещу, които най-често регистрираме използване на враждебна реч. При изследванията ни през 2013 година и 2014 година, когато в страната нямаше специфична конюнктура, като тази създадена около бежанската криза и Истанбулската конвенция, на второ място като група, срещу която най-често е употребявана реч на омраза се нареждаше тази на представителите на турската общност в страната.

По отношение на употребата на враждебна реч срещу турската общност през последните 5 години наблюдаваме позитивна тенденция на непрекъснато намаляване на дела на хората, които съобщават, че са чували враждебни изказвания срещу тази група – от 58% през 2013 година до 26% през 2018. Това е двойно намаление в рамките на 5 години.

Тази положителна тенденция обаче може да бъде прекъсната.  На подобно прекъсване станахме свидетели по отношение на употребата на враждебна реч към хомосексуалните общности. Ако между 2013 г. и 2016 г. имаше почти двойно намаляване на случаите на подобна реч срещу представителите на ЛГБТИ, то през 2018 година – основно заради дебата около Истанбулската конвенция – употребата на реч на омраза към тези общности рязко се увеличи и достигна до най-високите измервани от нас равнища през последните 5 години.

Къде хората чуват реч на омраза най-много? По телевизията, въпреки че тя е най-силно регулираната медия. Хората обаче чуват най-много реч на омраза именно по телевизията, не непременно защото подобна реч там най-често се употребява, а основно защото телевизията е най-популярната медия в страната. Над 90% от гражданите в страната заявяват, че ежедневно гледат телевизия, докато близо два пъти по-малко хора, например, ежедневно сърфират в интернет и много по-малко четат ежедневно вестници или слушат радио.  Разбира се, през годините ролята на телевизията като основна медия, от която хората чуват враждебна реч намалява, заради нарастването на ролята на социалните медии.

През последните 5 години най-експлозивно се увеличава групата от хора, които заявяват, че са станали свидетели на употребата на реч на омраза в интернет. Делът на хората, които заявяват, че са срещали враждебна реч интернет нараства от 18% през 2013 година до 40% през 2018 година, като сред младите този процент е много по-висок.

През 2018 година на трето и четвърто място като места, където респондентите най-често са срещали враждебна реч, се нареждат магазините, кафенетата и ресторантите, от една страна и градският транспорт – от друга. Все повече хора заявяват, че именно на тези места все по-често срещат използването на враждебна реч. През последните години се увеличават и случаите на използване на реч на омразата на работното място – почти двойно увеличение. В тази смисъл, речта на омраза като че ли все повече става част от ежедневното общуване и не остава затворена само в рамките на обществените дебати.

Интересно е, че хората намират все по-малко реч на омраза във вестниците. Това не е защото вестниците са станали по-толерантни, а защото хората все по-малко четат вестници. Това обстоятелство трябва да се има предвид, защото много често, когато се правят изследвания и наблюдения върху употребата на реч на омразата, различни неправителствени организации и изследователски групи се фокусират именно върху употребата на враждебна реч във вестниците, може би защото при вестниците е относително по-лесно да се проследи и да се документира употребата на подобна реч. Вестниците обаче имат все по-малко значение от гледна точка на общото разпространение на това негативно явление, защото се четат от все по-малко хора. 

Кой използва реч на омраза? През 2013 г. респондентите заявяват, че най-често са чували реч на омраза от страна на  политиците, следвани от журналистите. През 2018 г. хората най-вече вече чуват реч на омраза най-често от роднини, приятели, колеги. Това не означава, че политиците използват по-малко реч на омраза. Това по-скоро показва голямата революция в начина, по който възприемаме информация и участваме в обществените дебати в резултат на социалните медии. Социалните медии направиха така, че политиците и журналистите загубиха  ексклузивитета си върху това да коментират публичните дела. Когато човек вечер проверява своята фейсбук страница, изказванията на политиците и журналистите, от една страна и на неговия приятелски кръг – от друга на практика имат една и съща стойност. Той ги възприема по един и същи начин от едно и също място. В този смисъл, ролята на публичните фигури като говорители на речта на омразата е намалява за сметка на разширяването на ролята на познатите и приятелите, включително и на тези в социалните медии.

Одобряват ли българите публичната употреба на враждебна реч и доколко тази употреба се тривиализира? Тук има една добра и една лоша новина. Лошата новина е, че употребата на враждебна речта все повече се тривиализира. Хората все повече са склонни да кажат: „Да, нормално е да кажеш нещо лошо за представител на дадено малцинство, ако мислиш лоши неща за него.“ Това, което регистрираме, е че обществената търпимост към употребата на враждебна реч нараства, т.е. тенденциите са негативни. В същото време обаче все още големите мнозинства в страната са мнозинства на благоприличието. 76% от българите не одобряват публичното използване на реч на омраза, 57% смятат, че прокуратурата трябва да преследва и наказва журналисти и политици, които използват реч на омразата, 64% смятат, че трябва да се спре публичното финансиране на политически партии, чиито лидери използват реч на омраза, 57% смятат, че трябва да се спре публичното финансиране на медии, чиито журналисти използват реч на омраза. Тези данни показват наличието на големи мнозинства в страната, които изразяват неодобрение и неприемане на публичното използване на враждебна реч. Тези мнозинства обаче са пасивни и мълчаливи. Когато попитаме: „Ако станете свидетели на реч на омраза, ще съобщите ли на прокуратурата?“, 17% казват „да“, а 66% казват „не“. Може би хората не вярват, че ако съобщят, нещо ще се случи. Когато няма осъден политик или журналист, който използва реч на омраза, това обезкуражава хората да съобщават за такива престъпления. Речта на омраза е особен вид престъпление. Всеки знае, че кражбата, че убийството са престъпления, но 30% от българите не знаят, че определени форми на речта на омраза са престъпление и това вероятно е една от причините те да не реагират, наред с ниското доверие в институциите.

СТОЙКО СТОЙКОВ(Университет – Щип): Може би някои са останали с погрешно впечатление, че съм македонец от чужда държава. Аз съм професор в Университета в гр. Щип. Роден съм, израснал съм в България и живея в България. Активист съм в македонското правозащитно движение.

Хората в България са зле информирани по въпроса за македонското малцинство и за словото на омраза във връзка с него. Може би сте чували, че такова малцинство няма. Това е официалната истина в България, но обществена тайна е, че все пак има. Това малцинство е било официално признавано в България от 1946 до 1963 г. Присъства на всички преброявания през последните 76 години с хиляди. Провъзгласено е за несъществуващо през 1963 г. и оттогава хората от това малцинство са подложени на сурови преследвания. Това е слабо известна тема в България. Над 200 души са отишли в затворите между 1950 и 1975 г . Много повече са изселваните и тормозените по друг начин на своите работни места. Според статистиките на службите за сигурност на Шесто управление, трети отдел в периода 1960 – 1980 г. за това малцинство са отделени най-много средства на национално ниво, като дори твърде често по много показатели изпреварва ресурсите, отделени за мерките прилагани срещу турското малцинство до започването на възродителния процес през 80-те години.

След 1989 г. нещата не се развиха много добре за това малцинство. Само през последните 10 години имаме над 20 отказа на съдилища да регистрират македонски организации, има 8 отказа на Агенцията по вписванията от миналата година за регистрацията на такива организации. България е осъдена 13 пъти в Европейския съд за правата на човека за нарушаване правата на хората от тази общност. Проблемът с македонското малцинство е залегнал във всички международни доклади и препоръки от институциите, които се занимават с борбата срещу дискриминацията.

Очевидно е, че има проблем. Откъде идва той?  Той не идва от самото малцинство. За 30 години нито един активист от това малцинство не е съден или осъден за престъпление срещу държавата. Очевидно няма такива. А държавата е била осъдена 13 пъти. Ситуацията е съвсем едностранчива.

Кой е виновен за генерирането на тези проблеми? Примери могат да се дадат с въпроса за мирни събирания. До 2007 г. имаше генерален проблем по този въпрос – македонците на практика не можеха да поднесат цветя на паметника на Гоце Делчев в Благоевград или да направят мирно събиране. Под силен натиск отвън, когато общините спряха със забраните, изведнъж проблемът изчезна. Оказва се, че през цялото време проблемът е бил генериран само от забраните. Ако държавата генерира проблема, тя може лесно да го реши. Това е окуражаващо. Лошо е ако двете страни генерират проблема, тогава е по-трудно. За щастие случаят не е такъв.

Исторически проблемът е на идеологическа основа. Генерира се от идеологическата матрица и политика, създадена след 1963 г. и изразена в максимата на Тодор Живков – „Такова малцинство в България няма и не може да има.“ На тази база беше организиран първият възродителен процес в България от 60-те години на миналия век. Позицията след падането на комунизма беше подкрепена и засилена с декларация на парламента. Има решение на Конституционния съд и няколко решения на съдилища, които подкрепят тази позиция. Такова е и становището на правителството. На практика това е политика на отричане на съществуването на такова малцинство.

Трагедията на хората с македонско самосъзнание е, че без да правят каквото и да е, са се оказали на пътя на официалната национална идеология и съгласно нея нямат право на съществуване освен като историческа перверзия, като национално предателство. Те са осъдени предварително, че са врагове на нацията, дори да не правят нищо, без да мразят държавата. Във връзка с обясняването на тяхното несъществуване са се появили доста опасни и генериращи омраза неверни митове за насилствена македонизация, за геноцид над българите, които автоматично насаждат идеята, че тези хора са продукт на нещо антибългарско. Често можем да чуем от политици или в медиите: „Щом си македонец, си антибългарин по дефиниция. Да си македонец е професия, а не народност“ и т. н. Върху тази идеологическа матрица, а не върху реалности и факти, е изградена и държавната политика. Тя е генерирала изключително отрицателен образ за хората, самоопределящи се като македонци в България. Според този стереотип те не могат да бъдат други освен предатели на нацията и държавата, сепаратисти, които лъжат за своето самосъзнание и правят всичко, защото им плаща чужда държава. При това положение те би трябвало да са дегенерати – примитивни, алкохолици, аморални, неграмотни, луди и т. н. Престъплението на хората с македонско самосъзнание е тяхното македонско самосъзнание.

Този стереотип е в рязко противоречие с фактите. Уж малцинството не съществува, пък го има с хиляди на всички преброявания. Твърди се, че проблемът бил създаван изкуствено отвън, но исканията за права и за признаване на малцинството идват от граждани на България. Твърди се, че са сепаратисти, а за 30 години няма нито един опит за отцепване на територия. Уж са нарушители на закона, пък никой не е съден и осъден. Уж не признават българските закони и държава, а искат да се регистрират по тези закони и да участват в обществения живот. Има тотално противоречие между стереотипа и реалността.

Всички международни доклади препоръчват да започне диалог между институциите и представители на малцинството. Такъв диалог няма. Тъжно. А той е много важен. Мога да илюстрирам тази важност с разликата в отношението към

представителите на малцинството, демонстрирана от централните институции и местните власти. Местните власти имат много по-човешко отношение, стига да няма медиен натиск. Те познават хората, които би трябвало да дискриминират, имат по-добро познаване на проблема от задавания чрез идеологическата матрица. Не рядко представителят на институцията има същото самосъзнание, само че не го афишира по разбираеми причини. Или има такива роднини, приятели…. Лесно е да обявяваш за престъпници хора, които не познаваш, но много е трудно, когато лично ги познаваш и знаеш, че това не са лоши хора. Затова изолирането на македонците в обществения живот, чрез отказа от регистрация на политическа партия, както и на неправителствени организации,  пречи на мнозинството да се запознае с това малцинство. Ако се запознае, ще види, че на практика тук няма никакъв проблем. Той се създава изкуствено.

Тук идва тъжната роля на медиите. Съществуващата политика и стереотип не биха могли да просъществуват дълго без съучастието на мнозинството от медиите. По отношение на македонското малцинство повечето медии в България и техните информации са нещо средно между фейк нюз и слово на омраза. Пише се по принцип или лошо, или нищо. Фактите не се проверяват, не се дава думата на македонците, отнема се нерядко правото на отговор, действията на македонските организации се третират като скандал и провокация и само като такива те могат да влязат в новините. Македонските организации са характеризирани с термините „незаконна, нелегитимна, сепаратистка, антибългарска“. За активистите се ползват определения като „отрепки, безродници, маргинали, мародери, неграмотни, лумпени, родоотстъпници, наемници, еничари, престъпници, ненормални“, а колективно са определяни като „сган, сбирщина“ и подобни. Разпространението на призиви за разправа с тях – физическа или съдебна, се наблюдава чрез медиите, но не се санкционира.

Това не е речник на хейтъри по интернет форуми (въпреки че там има силно развито слово на омразата), но по-страшното е, че присъства в речника на журналисти, политици и общественици, тиражира се дори чрез национални медии. Такъв език не се използва дори за престъпниците в България в медиите. Няма притеснения при такива публикации за евентуална санкция. Досега никой не е санкциониран. Никоя институция не се е самосезирала по тези въпроси. Дори когато има реакция от македонците, институциите ги игнорират.

Още по-лошото е, че този език на омраза не среща порицание в обществото. Или голяма част не иска да се занимава с това, или това е нормализирано и се смята за истина. Това създава омагьосан кръг, където от една страна е държавата и наследената от тоталитарния период политика, а от друга страна е обществото, което е манипулирано с погрешна информация. Когато на повърхността излезе въпросът за македонците, обществото реагира в съгласие с този стереотип и настоява институциите да дискриминират македонците.

Има разлика в начина, по който институциите третират македонците в зависимост дали конкретен случай е във фокуса на медийното внимание и дали има медиен или политически натиск. Когато няма, повечето институции третират македонците нормално. Случи ли се това да стане интерес на медиите, нещата много се променят. В такава ситуация няма институция, която да действа нормално. Наблюдават се няколко начина на реакции.

Първият характерен начин, по който реагират институциите, когато някой въпрос, свързан с македонското малцинство, стане медийно достояние, е да се оправдават. Оправданието изпраща послание, че би трябвало тези хора да ги дискриминираме, но за съжаление законите не ни позволяват да изпълним своя обществен дълг. А правилният отговор би бил, че няма причина да се реагира, защото няма престъпление и хората не трябва да се дискриминират. Такова послание обаче не се изпраща.

Още по-лош вариант на тази реакция е когато започва фиктивно разследване. Защото прокуратурата и полицията знаят, че няма престъпление, но това е добър начин за тях да се освободят от медийния натиск. Лошото е, че тези разследвания винаги се съобщават чрез медиите. Никога обаче не се съобщава, че тези разследвания не са открили никакво престъпление.

Тези два начина на реагиране създават впечатление у мен, че институциите се страхуват от обществен линч, когато въпросът опре до македонското малцинство. Не е и учудващо, защото държавата е показала в недалечното минало, че е готова да жертва свои служители в отговор на медиен натиск по този въпрос.

Когато има силен политически натиск, някои институции директно се включват в дискриминацията. Такъв беше случаят с привикването на над 5700 членове на ОМО Илинден – „Пирин“ в полицейските участъци, където бяха убеждавани, че партията, която искат да се регистрира, е незаконна и антидържавна и да им предлагат да подписват неверни заявления, че не са й членове. Характерно за този и подобни случаи е, че те не се довеждат докрай, така че набедените не могат да изчистят името си. Ако случаят с 5700-те членове на тази партия отидеше в съда, там бързо щеше да се докаже, че няма злоупотреба с лични данни, а има злоупотреба от страна на някои институции. Вероятно затова случаят не стигна до съда, но Софийската градска прокуратура се погрижи да информира медиите за „резултатите“.

Има и институции, които перманентно действат срещу правата на македонците в България. Тук освен ДАНС трябва да поставим и съда, който вместо да защитава правдата, защитава някаква национална идеология. Съдът приема самоопределението за македонец като антидържавно. Когато трябва да се защитят правата на българските граждани с македонско самосъзнание, има пълно бездействие. Институциите не се самосезират. Ако македонците поискат защита в подобни ситуации, винаги се стига до отказ от правосъдие.

Един пример. През 2005 г. журналистът Никола Григоров публично обиди всички хора с македонско самосъзнание, че „македонистите са хора с нисък морал, мародери“ и други обидни квалификации. 200 човека се подписаха и внесоха жалба срещу него в съда, но съдът го намери за невинен, защото тези 200 човека не са упоменати поименно в обидата.

Ще спомена и големия проблем с Комисията за защита от дискриминация, която за 14 години нито веднъж не се е самосезирала за такива проблеми, не е решила положително нито един случай, когато македонци са я сезирали и дори не е споменала проблемите на македонското малцинство в годишните си доклади и препоръки, независимо от решенията на Съда в Страсбург. При един от опитите да бъде сезирана Комисията, се стигна до там, че тя поиска от жалбоподателите първо да докажат, че не са дискриминирани, за да може да приеме жалбата им след това. Пълен абсурд!

За полицията могат да се споменат отказите да се разследват вандализиране на клубове на македонци, защото щетата била под 200 лв. През последните години имаше телефонен тормоз със смъртни заплахи. Полицията не разкри нито един от тези случаи, но в деня, в който жертвата подаваше жалба в полицията, още същия ден спираха заплахите.

Бездействието на институциите има силен ефект, защото македонците губят всякаква надежда да се защитят чрез българските институции. Това е лошо за държавата, но тя не се интересува. Призивите за разправа, които се тиражират чрез медиите, всяват страх и той не е без основание, защото по време на комунизма много хора бяха бити и пращани в затворите. А в ново време има призиви да бъдат разстрелвани на улицата, има съобщения, че се правят чети, за да се извърши насилие над някой човек. Това събужда старите страхове. Хора, които работят в администрацията, избягват да се включват в това движение. Мнозина чакат да се пенсионират, за да се присъединят.

Наблюдаваме феномен – от една страна малцинството желае да се интегрира в обществото и институциите, да участва в обществения живот, да уважава законите на страната, а от друга страна държавата, която не иска, отблъсква го. Държавата предпочита да се преструва, че малцинството не съществува. От дълги години съществува Националният съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси към Министерския съвет, но без представител на македонското малцинство и без то да бъде споменато на сайта на институцията, дори когато там се изброяват групите население според резултатите от преброяванията.

Държавата предпочита да обвини за дейността на своите граждани чужда държава, дори да преговаря с нея, за да затвори (без да реши) въпроса за малцинството, вместо да говори със собствените си граждани. Мнозина не крият надеждата си македонските организации в България да изчезнат, било от физическо измиране, било поради договора с Македония. Фактът, че държавата преговаря за своите граждани с друга държава, показва, че е паднала в капана да вярва на собствената си пропаганда. Това не са проблеми на друга държава, а вътрешни проблеми на самата нея.

Днес политиката на България спрямо македонското малцинство е последната оцеляла тоталитарна политика от комунистическия режим в Европейския съюз. Тя не остана непроменена с годините. Имаме положителна еволюция – вече не се праща в затвора, както при комунизма, вече не се бият хората, както през 90-те години. От времето, когато България влезе в Европейския съюз, вече нямаме забрана за публични събирания. Под външен натиск може да спре и забраната за регистрация на организации. Всички промени обаче идват под силен външен натиск. Държавата не проявява желание да се промени отвътре. Обществото също не е заинтересовано. Като че ли държавата желае да избегне външния натиск, за да продължи своята политика без промяна.

Македонците не са врагове и предатели, нито агенти на чужди държави, те са граждани, които би следвало да имат всички права на останалите граждани. Проблемите трябва да се решават между тях и институциите на страната, чиито граждани са. Държавата обаче може да реши проблема, защото тя го създава. Трябва да се вземат мерки, та този стереотип да отиде в миналото, да започне отворен диалог и позициите на малцинството да станат известни.

Словото на омразата трябва да се санкционира. Докато безнаказано се говори по този начин, не виждам как ще променим стереотипите. Необходима е гражданска храброст от политиците и от институциите, за да има промяна. Малцинството е твърде слабо, за да се защити само.

АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Какъв е делът на самоопределящите се като македонци?

СТОЙКО СТОЙКОВ: При преброяванията от 1946г. и 1956 г. стигат до 187 хиляди. След това започва преследване и през 1991 г. цифрата спадна на 10 800, през 2001 г. – 5070, а при последното преброяване Националният статистически институт отхвърли резултатите си, тъй като 730 хиляди души не са попитани каква националност имат. Според тези данни ромите в страната са 200 хиляди. Според мен хората с македонско самосъзнание са много пъти повече от официалните резултати.